Все обещавах, че ще спра да пуша. Спомням си как пунтирах учене вкъщи, след което мама ми даваше два лева. Осемдесет стотинки бяха цигари „Арда” (малък пакет), кинта и двайсет оставаха за кафе в сладкарница „Опера”.
*
Нашите не ме лишаваха от нищо. Знаех къде стоят парите у дома и ако ми трябваха, си вземах. Държаха ги в библиотеката, в една книга. И моите приятели разбраха къде са мангизите. Веднъж ни обраха, стана голям скандал, но татко не предяви никакви искове и така приключи цялата работа. Жалко, беше замесен един от най-близките ми приятели. Не искам да му казвам името. Открадна пари заради момиче.
Направиш ли парите свой бог, той ще те прати по дяволите.
Баща ми, бай Ламби, ми купи първите кецове. След това и първите дънки. Отиде на изложение в Белгия като председател на ТКЗС. В онези години се пътуваше през Югославия, с влак. Криеха, че е военен, за да минава по-лесно границите.
Като се върна от чужбина, той ми донесе джинси, с три рубина на триъгълник отзад и с един фосфорен стоп на задника ми. Освен това за мен имаше червена ризка, зелена спортна чанта с шнурчета и френски гуменки. Трябва да отбележа, че бях върхът!
А татко си беше купил от Брюксел канче за лов. Когато го отвори, се оказа, че е произведено в България. И пак му се радваше.
Често се разхождах издокаран по софийските улици. Няколко пъти ме спираха милиционери и аз им говорех на френски, а имах да вземам поправителен изпит по френски език. Правех се на чужденец.
Един ден си вървях по улица „Кракра” на път за вкъщи. Татко беше на работа, мама — на вилата. Някакъв гражданин тръгна след мен. При турското посолство ме спря: „Момче, чакай малко да те питам нещо…”. И аз се обърнах: „Да?”. А той продължи: „Ти кой си, къде живееш ?”.
Казах нашия адрес на „Сан Стефано” и ме привикаха в управлението. Първо районно беше срещу Чешкия ресторант на „Кракра”.
Тогава улицата още се казваше „Димитър Полянов”. Вкараха ме в кауша и се започна: „Какви са тези гащи?”. „Баща ми ми ги донесе от Белгия”, отговорих. „Какво?! Кой е баща ти?”.
Обясних, че той е заместник-началник на Военна академия, а майка ми е домоуправител. Накрая милиционерът ми каза: „Абе, виж к’во сега, трябва да ги свалиш тези стопове отзад”. Махна ги с една кама, с едно движение свали красотата.
Реакцията на майка ми не закъсня: „Ще ги убия тези простаци, може ли да ти го съсипят това хубаво панталонче!”. Сега си мисля, че се прекарах, защото не проговорих на френски. Можех да се измъкна, но затова пък днес мога да казвам, че съм бил репресиран!
5
Винаги съм знаел, че съм артистичен, но много ми се искаше да бъда и забелязан. Приятелите ме бъзикаха, когато говорех с момиче: „О, Ламбе, как си?”. И ме потупваха по подплънките, които потъваха надолу.
Бях си ушил панталон от мебелна дамаска, получи се много баровски тесен модел. Фуках се с него из софийските улици. Междувременно от плат за военни пролетни дрехи в гълъбовосив цвят ми направиха и манто. За да бъде по-яко, татко помоли военния шивач да ми сложи вата и на раменете. Приличах на казак с балтон.
Днес се чудя как съм ходил с тази огромна дреха!
Срещу нас живееше един мой приятел — Сашо, викахме му Цука. Той свиреше на субтромбон. Разбрахме се да ми даде калъфа му, за да се разхождам с него.
Тръгнах веднъж по „Раковски”, минах покрай „Сълзата” и се насочих към „Графа” по левия тротоар, защото реших, че там има повече хора. Бях преметнал един шал, за да изглеждам по-артистичен. Главата ми изглеждаше мъничка като топлийка, а раменете ми с онези подплънки — огромни. Истинска карикатура!
Вървях си аз с разтворено палто, бръкнал с дясната ръка в джоба, а в лявата носех калъфа на тромбона. Хората ме поглеждаха, усмихваха се и продължаваха. Аз бях щастлив, че съм ги впечатлил. Някъде към Унгарския ресторант срещу Академията усетих, че ми става хладно. Оказа се, че „дюкянът” ми бил отворен. Цъфнал целият, само едни бели гащи се виждаха. Аз си мислех, че хората са впечатлени от това какъв музикант съм, а се оказа, че всички са зяпали белите ми гащи!
Срамът не ме разколеба, продължих да кръстосвам центъра и много се гордеех с калъфа на субтромбона.
Реших, че трябва да се отличавам с нещо от другите, и се записах в духовата музика. Харесах си флигорната. Вече бях дръпнал на височина, но още изглеждах доста слаб. Тогава нямаше фитнес клубове, а спортът никак не ме влечеше. Имах кратка авантюра с бокса, опитах и хокей, но не се получи нито едното, нито другото.