Тревогата и безпокойството й нараснаха. Нещо не беше наред. Шарлот инстинктивно чувстваше това. По същия начин веднага бе разбрала, че Бакстър не беше глупавият и ограничен човек, за какъвто го мислеха всички, както и че маскираният с черно домино мъж с дрезгав глас е много опасен.
Шарлот удари още веднъж с чукчето по вратата. Може би вече бе твърде късно. Непознатият сигурно вече бе идвал при Джулиана.
„Успокои се!“ — говореше си Шарлот. Джулиана може просто да е излязла за няколко часа. Може би е отишла да пазарува.
Но къде беше икономката? Нямаше смисъл да продължава да чука. Очевидно бе, че никой няма да отвори. Шарлот погледна към предната част на къщата. И там не се виждаше никой.
Трябваше да влезе вътре. Нямаше да има повече и миг спокойствие, ако просто си тръгнеше от това място и се върнеше вкъщи. Хвърли бърз поглед към улицата, за да се увери, че никой не я наблюдава, след това отвори малката вратичка, водеща към кухненските помещения, и бързо се промъкна вътре. Вече нямаше опасност някой да я види, дори и ако случайно минеше по улицата.
Шарлот се намери на малка павирана алея, която водеше към кухненските помещения. Всичко бе потънало в тишина. Младата жена надникна през един прозорец. Вътре нямаше никой. Все пак почука силно на стъклото. Когато не последва отговор, тя опита вратата към кухнята. % Разбира се, беше заключена.
Решението да счупи някой от прозорците и да влезе бе трудно, но Шарлот не можеше да измисли никакъв друг начин да проникне в къщата. Толкова би искала и Бакстър да бъде с нея. Него го биваше много за такива неща.
Шарлот свали шапката си, покри с нея един от по-малките прозорци, след това изчака, докато по улицата затрополи файтон. Когато шумът от конски копита и колела беше най-силен, тя запрати тежката си дамска чантичка в прозореца. Стъклото се счупи и разлетя на, малки парченца, които се посипаха по кухненския под. Шарлот почака, ослушвайки се внимателно, но отново никой не се появи.
Тя пъхна ръка в отвора и достигна до ключалката на вратата от вътрешната страна. Само след миг беше вътре. Проникването чрез взлом се оказа съвсем лесна работа. Шарлот бързо премина през кухненските помещения и достигна до стълбите, които водеха към горния етаж.
— Има ли някой тук? — извика високо тя. — Мис Поуст?
Единственият отговор беше зловеща тишина. Чувството й, че тук ставаше нещо лошо и ужасяващо, се засили, докато бавно се изкачваше по стълбите. От антрето се носеше силна, упойваща миризма.
— Джулиана? Аз съм, Шарлот Аркъндейл. Никакъв отговор.
Шарлот подуши предпазливо въздуха. Миризмата й се стори позната. Спомни си екзотичните благовония, които бе използвала Джулиана, когато предсказваше бъдещето.
„ТОВА Е РАЗЛИЧНО — помисли си Шарлот. — МИРИСЪТ НЕ Е СЪЩИЯТ КАТО ПРЕДИШНИЯ ПЪТ НО АЗ ГО ПОЗНАВАМ. ОТКЪДЕ?“
В следния миг споменът я връхлетя с неочаквана сила. Този мирис много наподобяваше благовонията, които използваха Хамилтън и приятелите му в „Зелената маса“. Но тогава миризмата бе едва доловима. Сега бе много по-наситена и остра.
— Джулиана?
Вратата към малкия салон, който Джулиана използваше за предсказанията си, беше затворена. Под нея се процеждаше вълна миризлив дим.
Обхвана я неописуем ужас. Шарлот бързо се втурна към вратата, сграбчи кръглата брава и започна неистово да я върти наляво-надясно, опитвайки се да отвори вратата. Тя, разбира се, беше заключена. Изпаднала в шок, Шарлот сведе поглед към ключалката и веднага забеляза ключа. Някой нарочно беше заключил вратата от външната страна.
— Джулиана!
Шарлот с трескава бързина отключи вратата и бързо я отвори. Дълги, задушливи талази дим се стелеха към коридора и около нея. От него очите й започнаха да парят, започна да й се вие свят. Шарлот отстъпи бързо назад и извади носната си кърпичка. Поемайки си дълбоко дъх, тя сгъна веднъж малкото парче плат и го сложи на носа и устата си.
След това бързо се втурна в облицования в пурпурно-червено салон. Тук димът и миризмата бяха толкова тежки и наситени, че приличаха по-скоро на мъгла. От очите на Шарлот рукнаха сълзи. Имаше на разположение само няколко секунди, за да търси Джулиана. Знаеше, че не трябва да остава повече в тази стая, тъй като не можеше да си поеме дъх.
Едва не се спъна в ниската масичка, върху която Джулиана гадаеше на карти. Шарлот сведе поглед и видя няколко карти, обърнати с лицето нагоре. Една от тях бе паднала на пода. Тя показваше загърната в мантия фигура, която държеше в едната си ръка коса. Това несъмнено бе образът на смъртта.
Шарлот бързо заобиколи масичката и насочи поглед към камината. На пода до дивана имаше тяло, облечено в яркочервена копринена роба.