— Обвинил ги е, че са го лишили от мястото, което по право му се полага в живота?
— Да.
— Фактът, че сте незаконородени, ли бе единствената връзка между вас?
— В началото, да. — Бакстър проследи с поглед един файтон, който точно в този момент премина шумно по улицата. — Но освен това с Морган Джъд ни свързваше и още нещо, нещо много по-важно и обвързващо. И двамата проявявахме интерес към химията.
— Мисля, че започвам да разбирам.
— В Оксфорд ни наричаха „двамата алхимици“. Прекарвахме всеки свободен миг в кабинета по химия. Превърнахме жилищата си в истински лаборатории и използвахме средствата, които ни се отпускаха за дрехи, за да си купуваме колби и апарати. Докато другите се срещаха, за да пият кафе и да четат поезия, ние с Морган провеждахме експерименти. Бяхме напълно обсебени от науката.
— Какво се случи? — попита Шарлот.
— След като се дипломирахме, пътищата ни се разделиха, но известно време си кореспондирахме, за да обменяме информация за резултатите от работата си. Но изгубихме връзка. Морган живееше по едно време в Лондон, но рядко се срещахме.
— В тази история има нещо повече, отколкото ми казваш — заяви Шарлот.
— Много си проницателна. Истината е, че освен химията Морган имаше… и други интереси, които аз не споделях. След Оксфорд те го обсебиха изцяло.
— Но за какво става дума?
— Привличаха го най-долнопробните хазартни клубове и публични домове. С течение на времето вкусът му към тези неща стана още по-извратен и порочен. В него имаше нещо, което непреодолимо го теглеше към тъмната страна на живота.
— Нищо чудно, че приятелството ви е приключило.
— Той също така започна живо да се интересува от метафизичните и окултни науки. В началото всичко това бе за него като игра. Използваше ги подобно на поетите-романтици. Но когато завършвахме Оксфорд, тези неща бяха вече за него нещо повече от приятно прекарване на времето. Морган започна да говори, че ще следва своя собствен път, изпълнявайки съдбата си.
— Съдбата! — повтори Шарлот с тих, развълнуван глас. — Кълна се, тази дума започва да ме преследва.
Бакстър се обърна бавно с лице към нея.
— Преди няколко години го видях за кратко на улицата. Той ми каза, че съм глупак, защото не използвам познанията си по химия, за да си осигуря велика съдба.
— Каза, че си го смятал за мъртъв. Какво се е случило с него?
— Спомняш ли си моето малко приключение, което направих в полза на Короната?
— Бакстър, да не би да искащ да ми кажеш, че е било свързано с Морган Джъд?
— Точно така. Морган работеше за Наполеон. Създаваше отровни химически вещества, които възнамеряваше да използва срещу сънародниците си. Използвах нашето минало приятелство, за да го убедя, че искам да работя с него. Казах му, че съм променил мнението си относно великата си съдба.
— Разбирам.
— Предадох го — продължи Бакстър. — Казах му, че искам да споделя с него богатството и властта, които обещаваше Наполеон. Но след като се уверих точно какво замисля, унищожих записките и лабораторията му. Имаше ужасен взрив. Самият аз едва се разминах със смъртта.
— Киселината! — прошепна ужасена Шарлот.
— Той я хвърли към мен в разгара на двубоя ни.
— Велики Боже! Можел е да те ослепи!
— Да, можеше, но, за щастие, не успя. Аз в същото време се опитвах да го унищожа.
— Той си го е заслужавал! — извика развълнувано Шарлот. — Мислел си, че е загинал в експлозията?
— Бях сигурен в това. Два дена след експлозията намериха едно тяло, което бе обгорено така, че не можеше да се разпознае. Но на пръстите на трупа намериха пръстените на Морган. Нямаше причина да не си помисля, че тялото е на Джъд.
— Но това е много странно. — Шарлот говореше толкова тихо, че Бакстър почти не долавяше думите й. — Почти съм убедена, че веднъж в живота си съм се срещала с Морган Джъд.
Бакстър я погледна смаян. В следния миг умът му веднага анализира ситуацията и разбра какво иска да му каже.
— Говориш за чудовището, което си заплашила с револвера в коридора пред стаята на Ариел?
— Да. — Шарлот потрепери и обгърна тялото си с ръце, като че ли изведнъж и бе станало много студено. — Онази нощ той ме попита дали вярвам в съдбата. Мъжът в черното домино, който ми даде розата, ми зададе същия въпрос.
— Проклятие!
— Но гласовете на двамата мъже бяха коренно различни. — Шарлот изпитателно се взря в лицето на Бакстър. — Чудовището, което срещнах преди пет години, притежаваше глас, който можеше да прелъсти и един ангел в ада.
— Точно тук нещата не съвпадат. — Бакстър свали очилата си и механично извади кърпичката от джоба си. — Гласът на Морган Джъд беше като добре настроен инструмент. Не мога да го опиша по друг начин. Когато четеше на глас поезия, слушателите му оставаха очаровани. Когато говореше, всички обръщаха глави към него, за да го слушат.