— Не. Моля те, ела при мен още щом приключите. Няма значение колко е късно. Изобщо няма да мога да затворя очи, докато не съм сигурна, че двамата с Хамилтън сте извън проклетия клуб.
— Много добре. — Бакстър сведе поглед към ръката й, която леко стискаше неговата. През тялото му премина тръпка на удоволствие.
ТЯ СЕ ТРЕВОЖЕШЕ ЗА НЕГО!
Въпреки недоверието си по отношение на мъжете, Шарлот, изглежда, му се доверяваше. И след всичките години на самота, която сам си беше наложил, Бакстър изведнъж осъзна, че ще бъде наистина много самотен, когато Шарлот си отидеше.
Чувството, което бе нарушило неговия подреден и спокоен живот, беше много повече от една бурна временна страст.
Изведнъж го обзеха тревога и безпокойство, които нямаха нищо общо със „Зелената маса“. Бакстър на свой ред стисна ръката на Шарлот.
— Бакстър? — Тя го погледна учудено. — Случило ли се е нещо?
— Не. Да. — Бакстър се помъчи да намери най-подходящите думи. — Когато всичко това свърши, искам да поговоря с теб за бъдещето на нашата връзка.
— Бъдещето? — Шарлот примигна изненадано.
— По дяволите, Шарлот, не можем да продължаваме така. Надявам се, разбираш това.
— Мислех, че всичко между нас върви както трябва.
— Нормално е една връзка да продължи няколко седмици.
— Няколко седмици ли?
— Може би дори няколко месеца — призна Бакстър. — Но краят винаги е мъчителен.
Отчаянието плъзна мощни пипала в душата й и сграбчи сърцето й. С всички сили, на които бе способна, Шарлот се опита да скрие чувствата си.
— Да, разбира се. Мъчително е.
Доволен, че тя толкова бързо бе разбрала всичко, Бакстър продължи:
— Първо, съществуват големи неудобства.
— Неудобства…
— Всичкото това проклето бързане да се намери подходящо място, за да… хм… за да дадем израз на взаимните си чувства — обясни той. — Искам да кажа, няма нищо лошо в това да използваме работната маса в лабораторията, седалката на файтона или дивана в библиотеката, но ако погледнем в дългосрочен период, ще се окаже доста неудобно и изморително.
— Разбирам. Уморително.
— Един мъж на моите години предпочита удобството на собственото си легло. — Мислите му неволно се върнаха към случаите, когато бе любил Шарлот, и колко малко значение имаше липсата на легло тогава.
— Бакстър, ти си само на трийсет и две.
— Възрастта няма нищо общо с това. Никога не съм изпитвал влечение към професията на акробат.
Шарлот сведе поглед.
— Аз пък останах с впечатлението, че си много по-гъвкав, отколкото признаваш.
Бакстър реши да пропусне тази забележка покрай ушите си.
— А и съществува постоянната възможност да тръгнат слухове. А това може да бъде доста неприятно. Както вече говорихме, може да се отрази зле на бизнеса ти.
— Да, предполагам, че е така. — Шарлот не разбираше как имаше сили да каже това.
Бакстър се помъчи да приведе още аргументи за решението си. Едва в този момент осъзна, че има още един аргумент, може би най-важният от всички, и се почувства така, като че го бяха ударили в слънчевия сплит. Пое си дълбоко дъх и продължи.
— Трябва да помислиш и за възможността да си бременна.
— Знам, че има неща, които един мъж може да използва и чрез които се предотвратява тази възможност.
— Може би вече е твърде късно — продължи сериозно той. — Това представлява постоянен риск в една връзка. Човек не винаги може да контролира положението. Шарлот, има много причини нашата връзка да не може да продължи вечно.
Шарлот вдигна поглед към него, но не каза нищо. В този момент Бакстър би дал всичко, включително и Философския камък, за да може да прочете мислите и изражението в очите й. Но в следващия миг тя погледна в една точка над рамото му и се усмихна.
— Бакстър? — Хамилтън се прокашля дискретно. — Според нашия план, трябва вече да тръгваме.
— Проклятие! — Бакстър се обърна и видя, че Хамилтън и Ариел бяха застанали зад него. Можеше само да се надява, че не са чули разговора му с Шарлот. — Наистина е време. Трябва да тръгваме.
— Бакстър! — Шарлот отново постави ръка върху неговата. — Нали няма да забравиш на обещанието, което ми даде по-рано тази вечер?
— Не се безпокой, Шарлот, ще се отбия на връщане и ще ти разкажа всичко. — След това кимна кратко на Ариел, обърна се и започна да си проправя път към входа. Хамилтън повдигна учудено вежди, след това галантно целуна ръка на Шарлот и Ариел. Те му отвърнаха с реверанс.
Бакстър едва потисна един стон. Само щеше да се направи на глупак, ако сега се върнеше и се опиташе да се сбогува по-галантно, затова и не го направи.