Шарлот вдигна гордо брадичка и изправи рамене.
— Приемам, че вие сте Морган Джъд, или греша?
— Сега вече се запознахме както трябва, мой малък отмъстителен ангел. — Дрезгавият глас със забележителна яснота отразяваше странното ледено спокойствие на този човек. Морган склони глава в подигравателен поздрав. — От известно време очаквам с нетърпение тази наша среща.
— Къде е Бакстър?
— Моите хора ще ми съобщят, когато Сейнт Айвс се събуди. — С тези думи Морган извади револвер от джоба на панталоните си. Държеше го с някаква небрежна лекота, докато прекосяваше стаята, за да си налее бренди от масичката до прозореца. — Страхувам се, че е поел твърде голяма доза от благовонието. Хората ми не могат да го дозират както трябва.
— Боже Господи! — В гърдите на Шарлот се надигна безумен страх. Ами ако Бакстър никога повече не се събуди? Пред очите й неволно изникна Джулиана, която беше толкова близо до смъртта.
Морган Джъд се намръщи леко.
— Наистина, ще трябва да експериментирам повече с тази смес. Понякога действието й е непредсказуемо.
Не, в този момент не трябваше да си мисли за възможността никога повече да не види Бакстър. Трябваше да насочи цялото си внимание и мисли върху проблема, пред който бе изправена сега. Бакстър щеше да се оправи. Трябваше да се оправи!
Когато се обърна към Морган, гласът й бе наситен с неизказано презрение.
— Не мисля, че има нужда да размахвате заплашително револвера си към мен, мистър Джъд. — Шарлот кимна с глава към вързаните си китки. — Или да заплашвате една беззащитна жена ви доставя удоволствие?
— Простете ми, мис Аркъндейл. — Морган си наля чаша бренди и се обърна към нея, а на устните му играеше хитра усмивка. — Не заради вас предпочитам да държа оръжието си подръка.
Изведнъж Шарлот разбра.
— Значи наистина толкова се страхувате от Сейнт Айвс?
В студените му очи проблесна гняв.
— Не се страхувам от него, но от опит знам, че не е зле да бъдеш предпазлив. Видът му лъже, мис Аркъндейл. Той е много по-опасен, отколкото изглежда.
— Съгласна съм с вас. — Шарлот вдигна поглед към него. Надяваше се, че очите й говорят достатъчно ясно колко го презира. — Защо ни доведохте тук?
Морган отпи от брендито си.
— Мислех, че за жена с вашия ум, това е очевидно. Аз сам определям велика съдба за себе си, а вие със Сейнт Айвс, поради някаква необяснима за мен причина, заставате на пътя ми. Опитах се да ви отклоня от намеренията ви, но след като не успях, имам намерение да ви премахна.
Шарлот долови някакво движение при вратата.
— Все още работиш върху великата си съдба, а, Джъд?
Морган бавно се усмихна.
— Сейнт Айвс.
— Бакстър! — Сърцето на Шарлот подскочи, когато го видя.
Бакстър беше тук и изглеждаше точно така, както напусна балната зала преди няколко часа. Точно такъв очакваше да го види. Дрехите му бяха малко измачкани и не съвсем по модата, но много му отиваха. Но, както и при Морган Джъд, те не можеха да прикрият същността му. Шарлот ясно виждаше всичко това.
Бакстър пристъпи в стаята с револвер в ръка. Дългото му палто бе преметнато през ръката, като че ли току-що се връщаше от разходка в парка. Но стъклата на очилата му отразяваха пламъците от огъня, а очите му горяха с непоколебима решителност.
Морган насочи револвера си към Шарлот и остави чашата си на масичката.
— Както виждам, хората ми не ги бива за нищо. Наистина, много е трудно в днешно време да намериш хора, на които можеш да разчиташ. Трябваше да получа сигнал, когато се събудиш, Сейнт Айвс.
— Не обвинявай хората си — отвърна Бакстър. — Аз прерязах въжето, с което трябваше да ти се сигнализира. Всъщност открих цялата система от въжета за сигнализация и ги прерязах всичките. Никой няма да се яви, ако се опиташ да задействаш някакъв механизъм. Доста умно измислено, но вече безполезно. Учудващо е как една малка слабост може да провали цял един хитър план.
Морган стисна челюсти, но само сви рамене и не каза нищо.
— Не бъди толкова сигурен, Сейнт Айвс. Преживях оня случай в Италия, ще победя и тази вечер. — Морган раздвижи леко ръката си. — Остави револвера, Сейнт Айвс, или ще пръсна мозъка на твоята дама. И двамата знаем, че от такова разстояние не можеш да улучиш. Никога не се научи да стреляш добре.
— Така е. — Бакстър остави револвера на близката маса, след това погледна към Шарлот. — Добре ли си, скъпа?
Гласът му беше спокоен и безстрастен както винаги, но очите му блестяха по-силно и от огъня в камината. Шарлот трябваше да преглътне два пъти с мъка, преди да отговори.
— Да — прошепна тя, — Не съм ранена. А ти, Бакстър?