— Това е така, защото ти си прекалено ниска. Което е очарователно, разбира се.
— Разбира се! — Шарлот направи кисела гримаса.
— Всъщност мистър Сейнт Айвс е само няколко сантиметра по-висок от мен.
— А ти си прекалено висока за жена. — „И грациозна, и гъвкава, и много, много красива“ — помисли си Шарлот, изпълнена със сестринска гордост, нелишена и от майчинска привързаност. Все пак тя се грижеше за Ариел от смъртта на майка им.
А Ариел бе разцъфнала като прекрасно цвете. Сега тя бе млада жена на деветнайсет години с руса коса, сини очи и класически черти и страхотна фигура, която бе наследила от майка им.
През изминалите пет години Шарлот бе изпитала много съжаления и съмнения. Много добре разбираше, че никога не би могла да компенсира това, което вече бе загубено. Ариел бе само на единайсет години, когато техният чудесен баща внезапно бе починал. Почти бе навършила тринайсет години, когато загубиха красивата си и енергична майка, След това Уинтърборн бе пропилял наследството, което щеше да даде на Ариел свободата да избира много неща в живота си, включително и за кого да се омъжи.
Едно от нещата, които най-много измъчваха Шарлот, бе, че не бе успяла да даде на сестра си възможността да се появи във висшето общество и да има един свой сезон, когато би могла да си потърси подходящ съпруг. С поразителната си красота и горда осанка и с образованието, което бе получила първо от начетената си майка и което в последствие Шарлот се бе погрижила сестра й да продължи, Ариел би пожънала огромен успех. Още повече, мислеше си Шарлот, Ариел истински би харесала операта, театъра и вълнението на баловете и соаретата. Бе наследила любовта на родителите им към изкуството. Би имала възможността да се среща с хора, равни на нея по обществено положение. Тя би трябвало да има възможност да танцува валс с някой красив млад човек и да изпита първите трепетни вълнения на любовта.
Толкова много неща, които трябваше да има Ариел, бяха изгубени завинаги!
Шарлот с усилие се върна към настоящето и проблема, който бе изникнал пред нея. Насили се да направи това, което правеше винаги, когато мислите за миналото заплашваха да отслабят волята й. Насочи вниманието си единствено към бъдещето. А точно сега това бъдеще включваше Бакстър Сейнт Айвс.
— Бих искала да се чувствам толкова сигурна, що се отнася до Сейт Айвс, колкото теб. — Шарлот облегна лакът на масата и подпря брадичка на дланта си.
— Но той е идеалният доверен човек — възрази Ариел.
Шарлот само въздъхна леко. Бе съвсем ясно, че тя бе единственият човек в цялото домакинство, която смяташе, че в личността на Бакстър Сейнт Айвс има много повече, отколкото той позволяваше да се види. Вчера Ариел и мисис Уити, икономката, бяха заявили, че този човек отлично ще замести мистър Маркъл. Двете бяха така убедени в това поради впечатлението, което им бе направил Бакстър, че Шарлот бе започнала да се съмнява в собствената си инстинктивна предпазливост.
Почти, но не напълно. Тя имаше голям опит, тъй като бе преценявала много мъже от най-различни обществени слоеве, и интуицията й рядко я лъжеше. Затова сега не можеше да пренебрегне лекото безпокойство, което изпитваше. Но бе истински изненадана от факта, че другите не можеха да видят по-далече от очилата на Бакстър и да съзрат истината, която се криеше зад тях.
Той бе заявил, че проявява интереси към химията, но тя можеше да се закълне, че той не е просто някакъв любител. Очите на този мъж бяха очи на алхимик, на онези легендарни учени, обзети от треската да разкрият тайните на философския камък. Шарлот можеше лесно да си го представи надвесен над тайнствени бълбукащи смеси, с изписано на лицето му напрежение и трепетно очакване дали този път оловото ще се превърне в злато.
Остър като бръснач ум, безпощадна решителност и желязна воля горяха в кехлибарената дълбочина на погледа му Затова говореха и чертите на грубо изсеченото му красиво лице. Бе усетила в него и нещо друго, нещо, което не можеше да определи. Може би потисната меланхолия. Което сега, след като се замислеше над това, не бе нещо неочаквано.
Шарлот свързваше това загадъчно и тъжно изражение като отличителна черта на алхимика. Хората, отдадени на безкрайни търсения в тайните на природата, без съмнение бяха обречени да изпитват периоди на отчаяние и разочарования. Шарлот бе принудена да признае пред себе си, че Бакстър Сейнт Айвс е най-интересният и загадъчен човек, който някога бе срещала. Но същите тези качества, които го правеха вълнуващ, можеха да означават, че той е и опасен. Най-малкото не беше скучният й незабележим човек, за какъвто се представяше.
Тя очакваше от своя доверен човек да приема инструкциите и указанията й без въпроси и спорове, а не да изисква постоянни обяснения и оправдания. Шарлот не мислеше, че Бакстър щеше лесно да приема заповеди от нея. В най-добрия случай той щеше да се окаже труден характер.