Бакстър пусна завесата и се отправи към вратата. Не видя никого да се спотайва в мъглата навън, но поради някаква причина изобщо не изпита облекчение от това.
Последва Шарлот надолу по стълбите.
Малко по-късно затвори последното чекмедже на едно бюро и извади часовника от джоба на жилетката си.
— Трябва да тръгваме, мис Аркъндейл.
— Само още няколко минути. — Шарлот се бе привдигнала на пръсти, за да постави на мястото им няколко тома от полицата с книги. — Почти привърших.
— Не можем да останем повече тук. — Бакстър вдигна фенера.
Шарлот бързо огледа полиците с книги.
— Но ако сме пропуснали нещо важно?
— Вие дори не знаете какво търсите, така че как можем да знаем дали сме пропуснали нещо? — Той я хвана за ръката и я поведе бързо към коридора. — По-бързо, мис Аркъндейл!
Тя вдигна поглед към него, а очите й потъмняха от тревога.
— Случило ли се е нещо, сър?
— Необходимо ли е да питате? — Бакстър я повлече към стълбите на кухнята. — Минава полунощ, а ние се забавляваме, като претърсваме къщата на дама, която наскоро е била убита. Вие дори се готвите да вземете със себе си вещ, която е принадлежала на предишната собственичка на къщата. Повечето хора биха се съгласили, че има причини за тревога в ситуация като тази.
— Няма нужда да ставате саркастичен, сър. Когато попитах дали се е случило нещо, имах предвид нещо друго, освен предишните ви страхове. Изведнъж станахте по-неспокоен и нервен.
Бакстър я погледна, стреснат от нейната проницателност. Тя беше права. Стана изключително нервен и изпълнен с безпокойство, откакто съзря човека в мъглата. Изминало бе дълго време откакто за последен път бе изпитал онова студено и неприятно чувство. По-точно — три години. Той бе учен И като такъв отказваше да назове това състояние като лошо предчувствие. Но последния път, когато го бе изпитал, се бяха случили ужасни неща. Белезите по тялото му доказваха, че се бе разминал на косъм със смъртта.
— Внимавайте, сър, в противен случай и двамата ще се изтърколим с главата надолу по тези стълби — прошепна Шарлот. — Трудно ще се измъкнем оттук, ако си счупим краката.
— Вече почти стигнахме до кухнята — прошепна в отговор Бакстър, когато минаха покрай стаята на икономката. — Сега ще изгася фенера. Докато се измъкнем от къщата, ще бъдем като слепци. Дръжте се здраво за ръката ми.
— Защо не изгасите фенера, след като излезем на улицата?
— Защото не искам да поема риска някой да ни види, като излизаме.
— Но никой няма да може да ни види в мъглата — възпротиви се Шарлот.
— Светлината от фенера ще се вижда дори и лицата ни да останат в сянка. Готова ли сте?
Тя му хвърли дълъг, изпитателен поглед. В един момент Бакстър си помисли, че ще продължи да спори за фенера. Но, изглежда, нещо в израза на лицето му й подсказа, че е по-добре да не настоява повече. Тя само притисна скицника до гърдите си и кимна в знак на съгласие.
Бакстър загаси фенера. За миг ги обгърна непрогледен мрак. Като разчиташе на това, че бе запомнил разположението на мебелите в кухнята, Бакстър я поведе внимателно към вратата. Тя се отвори лесно, като изскърца съвсем слабо. Виждаше се само мътната светлина на уличния фенер.
Шарлот стъпи на първото каменно стъпало, но Бакстър я хвана за ръката и я накара да спре. Тя не възрази и зачака да й даде знак кога е най-безопасно да продължат.
За щастие, Шарлот не попита нищо повече. Бакстър й бе признателен за това. За миг той остана така, като се ослушваше напрегнато. Отдалеч долиташе шумът от тропота на колелета на файтони по каменните павета, но нямаше никакви признаци, че някой ги причаква наблизо. Бакстър нежно подтикна Шарлот напред. Тя заситни бързо, а той я последва. Когато излязоха на улицата, той се обърна и я поведе към парка, където ги чакаше наетият от него файтон.
Изведнъж, без предупреждение, сенките пред тях се раздвижиха. От гъстата мъгла изплува една фигура на як, набит мъж, загърнат в широко палто — от тези, които носят кочияшите, — а на главата си имаше шапка с ниска периферия. Светлината от близкия фенер падаше право върху дългото дуло на револвера, който той бе насочил към тях.
— Ей, ей, я да видим какво си имаме тук? — проговори непознатият с дрезгав глас. — Като че ли двама благородни господа слухтят наоколо, и то в моя район!
Бакстър долови как Шарлот си пое уплашено въздух, но не изпищя.
— Дръжте се настрана! — нареди той.
— Не бързайте толкова. — Светлината беше достатъчна, за да видят няколкото тъмни дупки в устата му, там, където би трябвало да има зъби. — Вие двамата току-що излязохте от моята къща и аз нямам намерение да ви оставя да си тръгнете, като отнесете нещо, което ми принадлежи!