Очевидно доволен от реакцията й, Бакстър отстъпи крачка назад и затвори леко вратата под носа й.
Двайсет минути по-късно Бакстър влезе в лабораторията си, като все още кипеше от гняв. Не можеше да повярва, че толкова неочаквано и нетипично за него бе загубил самообладание.
— По дяволите!
Прекоси стаята и се спря до малка масичка близо до камината. Върху масичката имаше кристална чаша. За бога, имаше нужда от едно питие. Повтаряше си ожесточено, че е в състояние да контролира чувствата си. Той бе учен, от години се бе посветил на науката. Беше се прекланял пред олтара на логиката и разума през целия си живот.
Наля си бренди, като напълни чашата почти догоре. Дори не можеше да си спомни кога точно се бе научил да държи чувствата си под железен контрол Това бе нещо, което винаги бе разбирал без усилие, нещо, което познаваше много добре и знаеше как да се справи с него. Дори и по време на краткотрайните си любовни авантюри никога не бе позволил страстта да надделее над разума. Самият той бе жертва на такава страст и знаеше докъде можеше да доведе това.
Вдигна чашата и отпи голяма глътка, силното питие изгори гърлото му и потече като течен огън във вените му.
Което беше още по-лошо, Шарлот най-сериозно го бе уведомила, че обяснението за неговото поведение може да се намери в романтичната и мелодраматична поезия на Байрон! Това бе достатъчно, за да накара един мъж да се заключи в тишината на собствената си лаборатория и никога да не излиза оттам.
Бакстър се отпусна в любимото си кресло, в което бе прекарал дълги часове в четене, и впи невиждащ поглед в огъня в камината. Пламъците му напомняха за Шарлот — и двете предизвикваха мощна химическа реакция, която би могла да погълне и изгори мъжа, ако той не внимаваше достатъчно.
Бакстър затвори очи, но пламъците продължаваха да го подмамват Пред погледа му изникна Шарлот, а пламъците се отразяваха огненочервени в косите й. Бакстър искаше да зарови пръсти в опасната им топлина, но вместо това стисна толкова силно чашата, че кокалчетата му побеляха.
Но той не бе единственият, който загуби самообладание във файтона, напомни си той. Реакцията на Шарлот бе недвусмислена. Ако в този момент кочияшът не бе спрял, вечерта щеше да има съвсем различен край. В съзнанието му изплува образът на меките й бедра, които се обвиват около кръста му, докато малките й перлени нокти се забиват в кожата на раменете и гърба му. Бакстър отпи още една глътка бренди и осъзна, че все още може да усети вкуса на Шарлот, както и нейния аромат. Не можеше да го забрави. Както и меката й, чувствителна гръд, която се напрегна под допира на ръката му, а зърното се втвърди от възбуда.
Явно бе, че му предстои дълга нощ. Точно сега разумът и желязната логика нямаше да му свършат никаква работа. Знаеше, че няма да успее да заличи спомена за Шарлот, сгушена в прегръдките му. Образът бе твърде сладък, твърде възбуждащ.
Но следващия път, когато я види, щеше да се владее напълно. Нямаше да допусне отново да загуби контрол. Бакстър погледна чашата си и видя, че я бе пресушил. Когато я поставяше на масата до себе си, погледът му попадна на сгънат лист хартия. Веднага го разпозна. Беше бележка, която му бяха донесли по-рано през деня, малко преди да тръгне към дома на Шарлот. Бележката беше от вдовицата на баща му, Мериан, лейди Ешъртън. Това беше третото съобщение от нея, което получаваше за една седмица.
— Проклятие! — С въздишка на примирение Бакстър вдигна писмото и разчупи печата.
Съдържанието му беше същото като това на другите две бележки, които Мериан бе изпратила през последните няколко дни. Бележката бе кратка и ясна.
Скъпи Бакстър,
Бих искала да говоря с теб. Въпросът е спешен. Моля те да ми се обадиш при първа възможност.
Бакстър смачка писмото и го хвърли в огъня, както бе направил и с първите две. Нейната представа за тежко положение не се покриваше с неговата. Най-сериозните проблеми на Мериан бяха свързани с пари, по-специално с богатството на Ешъртън. Бащата на Бакстър бе посочил именно него като човека, който щеше да се разпорежда с него, докато синът на Мериан, Хамилтън, навърши двайсет и пет Мериан изобщо не бе доволна от това решение на съпруга си. Още по-малко Хамилтън.
Бакстър трябваше да изпълнява тази неблагодарна задача още няколко години, преди да прехвърли цялата отговорност за наследството на Ешъртън на своя полубрат Той нетърпеливо отхвърли старите си проблеми и се замисли над новите, които бяха изникнали съвсем наскоро. Младият мъж облегна лакти на страничните облегалки на креслото, допря пръстите на ръцете си едни срещу други и отново се втренчи замислено в огъня.