— Имам известен опит в тези неща.
— Какви неща? Да изпълнявате ролята на доверен човек или на шпионин?
— Всъщност и двете. — Бакстър чак сега осъзна, че стиска с все сила облегалката на стола. Когато отново вдигна поглед, очите му бяха студени и непроницаеми. — Що се отнася до деловата част, в продължение на няколко години управлявам значително състояние.
— Състояние ли? — Днес изненадите следваха една след друга, мислеше си замаяна Шарлот.
— Всъщност състоянията са две. Моето и това на брат ми.
— Разбирам. — Шарлот преглътна с усилие. — А шпионирането?
В очите му се появи болка, само за един кратък миг, но Шарлот я забеляза.
— Предпочитам да не използвам точно тази дума.
Шарлот присви очи.
— Всъщност шпионите имат доста незавидна репутация, нали? Какъв неблагодарен жребий, лишен от всякаква чест.
— Така е. — Бакстър стисна още по-здраво челюсти. — Тази професия може да е необходима, но не се смята достойна за уважение.
Шарлот се почувства ужасно. Той напълно си заслужаваше тази обида, но тя се засрами, че се бе поддала на импулса да го наскърби и засегне.
— Съжалявам за думите си — отвърна тя малко рязко. — Никой джентълмен не би се забъркал в шпионаж:
— Така е. — Той дори не направи опит да се защити.
— Един човек на честта обаче — продължи предпазливо тя — би могъл да се свърже със съответните власти и да се обърне към тях за съдействие.
— Уверявам ви, че не се захванах доброволно с тази работа — заяви сухо Бакстър. — Това, което привлече интереса на властите, бе интересът ми към химията. Един високопоставен джентълмен се обърнал към баща ми и попитал дали бих желал да му помогна да направи някои проучвания. Баща ми дойде при мен, обясни ми всичко и аз се съгласих.
— Кой по-точно е баща ви?
— Четвъртият граф Ешертън. — Бакстър несъзнателно стисна отново облегалката на стола. — Почина преди две години.
— Ешертън! — Шарлот бе поразена. — Сигурно не се готвите да ми кажете, че сте петият граф Ешертън? Това наистина би било твърде много, сър.
— Не. Аз не съм граф, Шарлот, а незаконороден.
— Е, слава богу, поне за това.
Бакстър бе леко изненадан от реакцията й.
— Моят полубрат, Хамилтън, е настоящият граф Ешертън.
— Радвам се да го чуя.
Бакстър повдигна учудено вежди.
Наистина ли?
— Определено. В противен случай нещата биха се усложнили още повече. Последното нещо, от което имам нужда, е някой граф да се мотае наоколо. — Изведнъж се сепна, поразена от една мисъл. — Как е името на леля ви?
— Розалинд, лейди Тренглос.
— Велики боже, още една титла! — Шарлот се намръщи. — Тренглос. Мисля, че Друзила Хескет споменаваше това име.
— Както вече казах, мисис Хескет и леля ми бяха добри приятелки.
Шарлот кимна уморено.
— Съвсем естествено е да проучите нещата около това убийство заради леля ви. На ваше място и аз бих постъпила така.
Бакстър се усмихна тъжно.
— Благодаря за разбирането.
— Да приема ли, че ми казвате всичко това, защото сте разбрали все пак, че не съм изнудвачка и убийца?
— Никога не съм мислил, че сте.
— Благодаря.
— Но междувременно изникнаха някои въпроси. Подходът ми към такива неща е да следвам логическия ход на нещата, докато не получа доказателства за противното.
— Сигурно е заради това, че сте учен. — Шарлот не намери сили да погледне към него, затова с престорено внимание започна да изучава върха на писалката си. — И кое е това доказателство, което ви убеди, че съм невинна, мистър Сейнт Айвс?
— На първо място, че не можехте да се ориентирате в къщата на Друзила Хескет.
Шарлот рязко вдигна глава.
— Моля?
— Мисис Хескет е била убита в собствения си дом. В спалнята си, ако трябва да бъда по-точен.
— Да, знам.
— Когато миналата нощ влязохме в къщата и изкачихме стълбите, вие се поколебахте. Не знаехте коя е нейната спалня, докато не открихме стаята, в която бяха личните й вещи.
— Разбирам. — Шарлот преглътна с мъка. — Съвсем логично.
— Също така не знаехте какво се надявате да намерите в къщата. Наистина, попаднахте на скицника, но като изключим това, не бяхте сигурна какви улики да търсите. Очевидно бе, че не отидохте в къщата, за да заличите следите си или да скриете, или унищожите нещо, което би могло да ви издаде и да насочи полицията към вас.
Без съмнение, тя трябваше да се чувства доволна, че наблюденията и логичните му заключения го бяха убедили, че тя е невинна. Но поради някаква неясна причина това изобщо не я зарадва. Какво беше очаквала да чуе? Че Бакстър я е погледнал и още от пръв поглед й се е доверил? Абсурд!