— Изминаха още десет години, преди Мериан да роди наследник на лорда. Бакстър разбираше добре, че тези години никак не бяха лесни за нея. Графът никога не бе скривал обичта си към незаконородения си син и неугасващата си страст към Ема.
Тази вечер изобщо не му хареса отчаяната решителност в погледа на Мериан. Това не предвещаваше нищо добро. Както винаги, когато бе задължен да се срещне с нея, той си спомняше клетвата, която бяха дали пред смъртното ложе на графа, а именно постоянно да бъдат във връзка един с друг, независимо колко неприятно им бе това.
Баща му ги бе свързал заедно, докато Хамилтън навърши двайсет и пет години. Сцената бе толкова жива в паметта му, като че ли всичко бе станало едва вчера. Бакстър бе застанал от едната страна на голямото легло с четири колони. Мериан и Хамилтън стояха от другата.
— Дойде време да се сбогувам с двамата си чудесни синове. — Артър, четвъртият граф Ешъртън, бе хванал ръцете на Бакстър и Хамилтън. — Гордея се и с двама ви. Вие сте различни като деня и нощта, но в жилите на двама ви тече моята кръв. Чуваш ли ме, Хамилън?
— Да, татко. — Хамилтън погледна към Бакстър, а очите му блестяха от завист и омраза.
Графът се обърна към Бакстър и спря настойчивия си поглед върху него.
— Ти си по-големият брат на Хамилтън. Никога не забравяй това.
— Не е възможно да забравя, че сме кръвни роднини, сър. — Бакстър бе обзет от странно чувство на нереалност. Невъзможно бе да повярва, че този едър, жизнен и изпълнен с обич към живота мъж, който му бе баща, сега умира.
Треперещите пръсти на Ешъртън леко стиснаха ръката на Бакстър.
— Отсега нататък ти поемаш отговорността за него и за майка му.
— Съмнявам се, че те биха искали нещо от мен. — Почувства как очите му овлажняват от напиращите сълзи, които с мъка успя да потисне.
— Грешиш — прошепна Артър с дрезгав глас. — Всичко е посочено в завещанието ми. Ти имаш не само познанията, но и улегнал характер, за да ръководиш финансите на семейството. Виж, синко, ти просто си роден да управляваш и на теб може да се разчита. Хамилтън е твърде млад. Ще трябва ти да вършиш тези неща, докато той навърши двайсет и пет години.
— Не! — Мериан първа осъзна значението на това, което бе казал съпругът й. — Милорд, какво сте направили?
Артън извърна глава и я погледна. Въпреки болестта си, той успя да се усмихне със своята характерна дяволита усмивка.
— Скъпа, сега си дори по-красива, отколкото в деня, когато се ожених да теб.
— Ешъртън, моля ви! Какво сте направили?
— Няма нужда да се безпокоиш, Мериан. Натоварих Бакстър със задължението да управлява семейните пари, докато Хамилтън не възмъжее достатъчно.
Поразена от това изявление на съпруга си, Мериан се обърна към Бакстър:
— Няма нужда от такова нещо.
— Страхувам се, че има. Скъпа, Хамилтън е наследил горещата ми кръв. Той се нуждае от време, за да се научи да обуздава буйния си темперамент. Не знам как така синовете ми се оказаха толкова различни, но това е факт. — Ешъртън спря да говори, разтърсен от разкъсваща гърдите кашлица.
Бакстър осъзна, че баща му си отива от този свят.
— Сър…
Пристъпът на кашлица премина, а Артър се облегна изтощен на възглавниците.
— Знам какво правя В продължение на поне няколко години Хамилтън ще има нужда от твоите напътствия и съвети, Бакстър.
— Татко, моля те — прошепна Хамилтън. — Нямам нужда от Бакстър да управлява парите ми и да взима решения вместо мен. Достатъчно съм зрял сам да управлявам земите на Ешъртън.
— Не, ще се наложи да изчакаш още няколко години — отвърна дрезгаво Артър. — Използвай това време, за да се налудуваш, докато си още много млад. Кой ще те съветва по-добре от собствения ти по-голям брат?
— Но той не ми е истински брат! — настоя Хамилтън.
— Вие сте братя пред бога! — В един момент в кехлибарените очи на графа проблесна спомен от предишната му сила. Той погледна настойчиво Бакстър. — Разбираш ли ме, синко? Ти си брат на Хамилтън. Отговорността за него пада върху теб. Искам да ми се закълнеш, че ще изпълниш последната ми воля.
Бакстър хвана ръката на баща си.
— Разбирам. Моля ви, сър, успокойте се.
— Искам да чуя клетвата, за бога!
— Имате я! — отвърна тихо Бакстър.
След тези думи графът видимо се успокои.
— Ти си спокоен и трезвомислещ човек. На теб може да ти се има доверие. — Ешъртън затвори очи. — Знаех си, че мога да разчитам да се погрижиш за семейството.
Когато Мериан спря пред него, Бакстър с усилие на волята се отърси от спомените.