— Разбирам.
— Но когато ставаше дума за пари и недвижимо имущество, съвсем не беше глупак — продължи лордът. — Когато наследи имота от баща си, вече бе навършил трийсет и трябва да призная, че управляваше умело семейното богатство. Бакстър е наследил от баща си здравия разум за тези неща и старецът го знаеше. Но това постави Сейнт Айвс в незавидно положение.
— Напълно съм съгласна с вас.
Изведнъж лицето на Ленокс придоби тревожно изражение.
— Хамилтън не е единственият млад човек, който в наши дни върши лудост след лудост Нямам нищо против да ви призная, че и собственият ми син Норис напоследък ми нанесе доста сериозни финансови удари. Сигурно не знаете, но двамата с Хамилтън са приятели.
— Предполагам, че и двамата са луди глави — каза предпазливо Шарлот — Сигурно карат файтоните твърде бързо, пият твърде много и рискуват главите си в глупави дуели.
— Бих искал това да бе всичко — отвърна Ленокс. — Аз нямам нищо против един млад човек да се налудува. Дяволът ми е свидетел, че съм ги вършил всякакви. Дори веднъж едва не ме убиха на дуел заради една хубавичка певица. Излязох няколко рунда срещу един боксьор на име Бул Кийли. Внасях незаконно френско бренди. Такива неща.
— Разбирам.
— Старомодните, невинни удоволствия на младостта — Ленокс отново я завъртя в шеметен ритъм. — Но в днешно време възмъжаването е много по-рисковано.
— Какво искате да кажете?
— Игралните домове крият големи опасности — отвърна Ленокс, този път с много сериозен тон. — Предишната вечер един приятел на Норис изгубил имението си в игрална зала, наречена Зелената маса. Младият Кросмор се върнал вкъщи и с един куршум пръснал черепа си.
— Колко ужасно!
— Предупредих Норис, че ако не внимава, ще го изпратя на едно дълго пътешествие на Континента.
— Заплахата ви подейства ли?
— Норис знае много добре, че няма да търпя никаква безотговорност от негова страна. За нещастие на младия Хамилтън, баща му не е жив, за да му дърпа юздите. Остави тази работа на Сейнт. Айвс, заедно със задължението да управлява финансите им.
В този момент с последен акорд музиката спря. Шарлот беше останала бъз дъх. Усмихна се на Ленокс и направи реверанс.
— Благодаря ви, милорд. Танцът беше чудесен.
— Трябват ви повече такива упражнения, мис. Това ще ви даде сила, повярвайте ми — уверяваше я той, като я извеждаше от дансинга. — Да ви донеса ли лимонада? Или може би шампанско?
— Не, благодаря. Трябва да намеря лейди Тренглос.
— О, да, красивата Розалинд. Очарователна жена! — заяви Ленокс малко тъжно. — Сигурно сестра й й липсва много.
— Майката на Сейнт Айвс?
— Да. Ема почина преди няколко години. В младите си години двете с Розалинд бяха най-големите красавици. С тях никога не бе скучно. Ема беше по-буйната от двете. До смъртта си остана вярна на Ешъртън. Повярвайте ми: човек трудно може да приеме, че Сейнт Айвс им е син.
— Какво искате да кажете?
— Бакстър е пълна противоположност на родителите си. О, в много отношения той много прилича на Ешъртън. Никой не може да сбърка тези очи, разбира се, които се предават в рода от поколение на поколение. Наследил е също тъмната коса на майка си. Но му липсва чувството за хумор и неизтощимата енергия на Ема и, за съжаление, няма никакъв собствен стил.
— Негов стил ли?
— Знаете какво говорят хората за мъжете от рода на Сейнт Айвс. Те вършат всичко със стил. Хамилтън живее според стандартите на богато семейство като неговото, но, кълна се, Бакстър изглежда така, като че ли си изкарва прехраната като нечий доверен човек.
— Външността понякога лъже, сър. Сега ме извинете, ако обичате.
— Разбира се, разбира се. Беше ми много приятно да танцувам с вас, мис.
Шарлот се насочи към френските прозорци, които бяха широко отворени, за да пропускат свежия вечерен въздух в залата.
Отвън Шарлот се намери на широка тераса, осветена от многоцветни фенери. От време на време до слуха й долиташе сподавеният смях и шепот на скритите в сенките двойки. А оттатък се простираше градината, потънала в мрак. Нямаше и следа от Бакстър, но Шарлот бе сигурна, че не се бе върнал в залата.
На небето грееше пълна луна, която хвърляше достатъчна светлина, за да могат да се видят неясните очертания на живите плетове и гъстите храсти. Бакстър беше някъде там. Той не обичаше да се появява в обществото. Беше напълно в негов стил да се оттегли в самотата и тишината на градината, докато стане време да си тръгва.