Шарлот слезе по каменните стъпала и пое по пътеката, която водеше към вътрешността на градината. Меките й пантофки не издаваха никакъв шум по старата тухлена настилка. Нощта беше хладна. Шарлот обви раменете си с ръце, за да се предпази от студа. Нямаше да може да остане дълго време навън без наметката си.
Нисък и изпълнен с тревога женски глас я накара да се закове на място. В по-далечния край на живия плет се спотайваше още една двойка. Тъкмо щеше да продължи пътя си, когато долови характерния груб тон на Бакстър.
— По дяволите, не знам какво очаквате от мен да направя по този въпрос, госпожо. Хамилтън е на двайсет и две години. — Бакстър за момент се поколеба, преди да добави сухо: — А той в края на краищата, е ИСТИНСКИЯТ граф на Ешъртън.
— В много отношения той е още момче. — В думите на жената съвсем ясно се долавяше отчаяние. — Толкова прилича на баща си. Бакстър, трябва да направиш нещо. Откакто негова светлост почина, Хамилтън стана изключително твърдоглав и своеволен. Мислех си, че това е просто временно състояние, което ще премине, след като скръбта по баща му няма да е толкова голяма. Но напоследък двамата с най-добрия си приятел Норис…
— Наследника на Ленокс?
— Да. Двамата се движат в компанията на няколко младежи с не много добра репутация и се страхувам от най-лошото. Вече не посещават старите клубове. Хамилтън ми каза, че предпочитат някакъв нов клуб, който се нарича „Зелената маса“.
— Много младежи предпочитат други клубове, а не онези, които са посещавали бащите им.
— Да, но аз мисля, че това място не е нищо друго, освен игрален дом. Там се играе хазарт, Бакстър.
— Успокой се, Мериан. Хамилтън не може да загуби именията на Ешъртън за една нощ. Трябва да ти напомня, че още три години всичко е под мой контрол.
— Никога не съм си мислила, че ще доживея деня, когато ще благодаря на бога за предвидливостта на негова светлост и трябва да призная, че е добре, дето Хамилтън все още няма достъп до наследството си. Въпреки това човек с неговия темперамент попада в много рискови ситуации.
— Например?
— Не знам. — Мериан повиши глас. — Това е най-лошото, Бакстър. Не знам какви рискове поема синът ми. До мен стигат слухове за ужасни неща, които се вършат в такива игрални клубове.
— Ти си преуморена, Мериан.
— Не съм преуморена, ужасена съм. Чувам истории за порочност и разврат сред младите аристократи, неща, които биха обезпокоили всяка майка. Например чух за хора, които вземали прекалено много опиум, за да изпаднат в транс.
— Може би някои поети могат да изберат тази тема и да се позабавляват, но наистина мисля, че случаите, за които говориш, са много малко.
— Кой знае какво се върши в този нов клуб, който Хамилтън посещава? Казвам ти, тези дни синът ми като че ли не е на себе си. Не иска изобщо да ме слуша. Ти трябва да поговориш с него.
— Какво ви кара да мислите, че той ще послуша мен?
— Ти си единствената ми надежда, Бакстър? Баща ти те натовари с отговорността да ръководиш и съветваш Хамилтън, докато стане зрял мъж. Не можеш да отречеш. Всички чухме последното желание на негова светлост.
— Не е ли изумително? — Тонът му стана някак замислен и тъжен. — Дори и от гроба баща ни продължава да ни тормози. Чудя се дали все пак не се забавлява от онзи свят, наблюдавайки разиграващите се малки драми тук на земята.
— Не говори за негова светлост с такова неуважение, Бакстър. Разчитам единствено на теб. Ти трябва да спреш Хамилтън, преди да си е навлякъл сериозни неприятности.
Шарлот ясно различи сподавено ридание. След това последва шумолене на копринени поли и лекият шум от отдалечаващи се стъпки. Тя се скри бързо в сенките, когато Мериан се появи от противоположната страна на плета. Шарлот я проследи с поглед, докато тя се приближаваше към осветената от фенерите тераса.
— Чухте ли достатъчно, Шарлот, за да не се налага да ви обяснявам подробности по случая? — обади се Бакстър.
— Мистър Сейнт Айвс! — Шарлот бързо се обърна по посока на гласа му.
В първия момент не можа да го забележи в мрака. След това видя как тъмната му фигура се отдели от сенките и се отправи към нея. Когато попадна в осветената от луната ивица от двете страни на плета, Шарлот забеляза твърдото изражение на лицето му.
— Наистина би трябвало вече да започнете да ме наричате с малкото ми име, Шарлот.
— Приемете извиненията ми, сър. Нямах намерение да подслушвам.