Беше изтърпял достатъчно през последните двайсет и четири часа. От реакцията й бе предположил, че Шарлот ще се съгласи с предложението му да започнат любовна връзка. Но вместо да му даде директен отговор, тя му бе казала, че ще си помисли.
ЩЕ ПОМИСЛИ ПО ВЪПРОСА! По дяволите! Беше го оставила да се мъчи в догадки и да си задава хиляди въпроси.
След това разбраха за крадеца в къщата. Сега пък току-що бе научил за необмислената постъпка на Шарлот. Бакстър трепереше от гняв. Но той никога не се гневеше! Гневът, както и нервното крачене, беше признак на разклатено самообладание. Това беше признак, че чувствата, а не разумът вземат превес.
Това беше твърде много за разумен и логичен човек като него. Ако не беше учен, сигурно щеше да се изкуши да повярва, че в живота му е навлязла някоя зла свръхестествена сила, за да опустоши целия му свят. Мисълта, че Шарлот притежава такава власт над него, го ужаси.
— Категорично се противопоставям на думите ти, че нямам здрав разум! — извика Шарлот, изгубила част от първоначалния си ентусиазъм. Спокойните нотки също бяха изчезнали от гласа й. В тона й започна да се прокрадва раздразнение. — Все пак аз съм зряла жена. В продължение на няколко години върша работата си съвсем успешно. Не съм глупачка!
— Не съм казвал такова нещо!
По дяволите! Продължаваше да прави грешки — една след друга. Нищо чудно опитът му да пропадне, преди още да е започнал, за което можеше да обвинява единствено себе си.
— Радвам се да го чуя — отвърна остро Шарлот — Бих искала да отбележа, че събитията тази сутрин се случиха, защото мис Поуст чула, че двамата сме сгодени.
Бакстър спря по поставката с колбите и се обърна.
— Какво общо има годежът ни с цялата тази работа?
Шарлот го погледна право в очите.
— Идеята да обявиш фалшивия ни годеж беше твоя, и точно този годеж стана причина мис Поуст да ме посети и да ми разкаже невероятната си история. Следователно не разбирам как можеш да ме обвиняваш за това, което се случи. И за да бъда съвсем откровена, ще ти кажа, че всичко стана по твоя вина.
Бакстър почувства как в стомаха му се събира оловна топка. С гняв и ужас осъзна какво го мъчеше най-много.
— Годежът ни не е фалшив.
— Така ли? И как би го нарекъл?
Бакстър се замисли, търсейки подходящата дума.
— Може би това е един вид хитрост…
— Трябва да призная, че не мога да видя разлика между двете.
— О, по дяволите, аз мога да ти кажа каква е разликата! — извика той. — Или вече си забравила, че нашият годеж ни служи за прикритие да се движим свободно навсякъде и да провеждаме разследването си по убийството на мисис Хескет?
Шарлот завъртя замислено шапката в ръцете си, а лицето й придоби замислено изражение.
— Освен това доказа, че постъпихме изключително умно. Само си помисли. Имаме първите истински улики, благодарение на твоята хитрост, както я нарече.
— Какви улики?
— Не виждаш ли? — Очите й блестяха от вълнение. — Когато я предизвиках, мис Поуст призна, че е била наета да ме посети и да се опита да ме убеди, че е последната ти любовница, чакаща твоето дете. Не поиска да ми каже кой я е наел, но беше очевидно, че задачата й бе да съсипе доверието ми в теб.
— Очевидно. — Бакстър отново изпита неприятното чувство в стомаха си. Всяка една благоразумна дама веднага би повярвала на историята на тази мис Поуст.
— Някой доста се е потрудил, за да се опита да развали нашия годеж — продължи Шарлот — Трябва да се запитаме защо този човек би стигнал чак дотам.
Бакстър прокара пръсти през косата си.
— Проклятие!
— Изглежда, че някой не иска двамата с теб да имаме такива близки взаимоотношения.
— Успокой се, Шарлот. Много се съмнявам, че тази сцена с мис Поуст има нещо общо с опитите ни да разследваме едно убийство.
— Какво искаш да кажеш?
Бакстър бавно изпусна въздуха от дробовете си.
— Подозирам, че просто си станала жертва на нечия злобна шега.
Шарлот го погледна в недоумение.
— Но кой ще иска да си прави такива шеги?
— Първият човек, за когото се сещам, е моят брат Хамилтън.
— Хамилтън? Но това е смешно!
— Преди няколко дни с готовност бих се съгласил с теб. Между двама ни с Хамилтън не съществува кой знае каква привързаност, но до тази сутрин не бях осъзнал, че… — Бакстър се поколеба, все още съмнявайки се в собствените си наблюдения и заключения. — Че е изпълнен със завист към мен.