— Завист?
Бакстър си спомни горчивината в погледа на Хамилтън, когато описваше как нарочно бе унищожил своето копие от книгата „Беседи по химия“.
— Знам, че няма никакъв смисъл, но днес добих впечатлението, че той таи лична ненавист към мен.
— Но защо?
— Не съм съвсем сигурен — призна Бакстър. — Разбира се, майка му немалко му е повлияла за отношението му към мен. Мериан винаги ме е ненавиждала, по очевидни причини. Но мисля, че в омразата на Хамилтън има и още нещо. Искам да кажа — нещо повече от обидата към майка му.
— Какво?
— Омразата му към мен може да има нещо общо с факта, че двамата с баща ми прекарвахме много време заедно, като правехме химични опити. — Лицето му се изкриви в болезнена гримаса. — Очевидно баща ми е стигнал дотам, че е казал на Хамилтън за моя скромен принос във войната в полза на Англия. И веднъж накарал насила Хамилтън да прочете една книга, която самият аз написах. Хамилтън възненавидил всичко това.
— Разбирам. — Шарлот го погледна с разбиране и съчувствие. — По-малкият брат е ревнувал от по-големия, който е предизвикал възхищението и вниманието на баща си.
По гръбнака му отново премина тръпка — старо, познато, студено усещане. Странно, но то имаше успокояващо въздействие върху него. Познаваше това чувство много добре. За разлика от неконтролируемия гняв, то беше нещо, което разбираше и можеше да контролира.
— Хамилтън получи титлата и именията. Какво още би могъл да иска? Не е моя вината, че не споделяше интереса на татко към науката.
— Не, вината не е твоя, но за един много млад човек, това е достатъчна причина за завист. — Шарлот се намръщи. — Въпреки това не мога да си представя лорд Ешъртън да падне толкова ниско, че да наеме една жена да съсипе годежа ти.
— Ти почти не познаваш Хамилтън.
— Така е, но имам непогрешима интуиция. Освен това Ариел, изглежда, го харесва много и въпреки че е много млада, не мога да кажа, че отношението й към мъжете е лекомислено, напротив.
— Интуиция! — Бакстър не си направи труда да скрие сарказма в гласа си. — Позволи ми да ти кажа, Шарлот, че интуицията е изключително ненадежден съветник. Тя се основава на емоциите, не на науката. На нея не може да се вярва.
— Понякога човек няма на какво друго да разчита — отвърна тихо тя.
— Достатъчно. Ще се погрижа за Хамилтън по-късно.
— Не можеш да си сигурен, че Хамилтън стои зад посещението на мис Поуст.
— Това е най-логичното предположение — отвърна Бакстър. — Въпросът тук е, че изобщо не е трябвало да предизвикваш тази непозната жена. Изобщо не си знаела срещу какво ще се изправиш, когато влезеш в дома й.
— Напълно си прав, Сейнт Айвс.
— Да, така е. — Той се обърна и тръгна към нея. — Няма да има повече такива необмислени действия от твоя страна, докато и двамата сме обвързани с този случай.
— Трябва ли да ти напомня, че не приемам заповеди от никого?
Бакстър спря на няколко крачки от нея.
— Това ни поставя пред малък проблем, не е ли така?
С преднамерено бавно движение Шарлот постави шапката си на близката работна маса.
— Няма да имаме трудности при условие, че изпълняваш собствената си роля в това начинание.
— Искаш да кажеш, докато знам къде ми е мястото, така ли?
— Аз не бих го казала точно по този начин.
По-добре изобщо да не го казваш. Аз не съм твой слуга, мис Аркъндейл.
— Не съм казала такова нещо. Все пак, ако си спомняш, аз те наех в началото. Ако това ще направи положението по-ясно, ще кажа, че съм готова да платя за услугите ти.
— Осмеляваш се да ми говориш за пари? След това, което се случи между нас миналата нощ?
Шарлот се изчерви и хвърли смутено поглед към вратата.
— Не е нужно да говориш толкова високо. Чувам те много добре.
— Изобщо не съм повишавал глас. Високият тон е признак на загуба на самоконтрол.
Тя го погледна изпитателно.
— Да, предполагам, че е така.
— По дяволите, Шарлот, няма да позволя да се отнасяш с мен като с твой слуга! — Той пристъпи напред и я притисна до масата. — Миналата нощ ти зададох въпрос. Достатъчно дълго ме остави без отговор. Заслужавам поне любезността да го получа.
Шарлот се намръщи.
— Но ние говорехме за мис Поуст!
— Мис Поуст да върви по дяволите. Казах ти: с нея ще се разправям по-късно. Сега искам отговор. Искаш ли да станеш моя любовница, Шарлот?
Изумрудените й очи се спряха дълго върху лицето му. В лабораторията се възцари тишина. Бакстър почти можеше да почувства как собствените му думи увисват във въздуха. Не можеше да избере по-неподходящ момент, помисли си с отчаяние той.
Шарлот първа наруши тишината, като леко се покашля.