Ариел посочи към огромната ваза с червени рози.
— Тази сутрин той изпрати тези чудесни цветя. Неговият вкус, както сами можете да се убедите, е много изтънчен. Не може да е от онзи тип хора, които биха изиграли такава злобна шега на някого.
Бакстър хвърли към розите поглед, пълен с презрение и отвращение.
— Не е необходимо човек да притежава префинен вкус и дълбока чувствителност или особено благороден характер, за да реши, че е подходящо след бал да изпрати цветя на една дама.
— Интересно наблюдение — обади се сухо Шарлот. — Тогава би трябвало да се очаква всеки джентълмен, дори и този, непривикнал с етикета на обществото, да притежава достатъчно добър вкус, за да изпрати цветя на една дама след някоя забележителна вечер. — Шарлот нарочно замълча за момент — Или пък след някоя забележителна сутрин.
Бакстър я погледна смутено. Шарлот можеше да се закълне, че по страните му изби червенина. Удостои го с най-очарователната си усмивка.
— Мистър Сейнт Айвс, не можете да твърдите със сигурност, че собственият ви брат е изпратил мис Поуст, за да шпионира! — Ариел изглеждаше много разстроена.
Бакстър махна неопределено с ръка.
— Както казах, имам твърдото намерение да науча истината. Веднъж след като узнаем как е замесена мис Поуст във всичко това, ще имаме известна представа, какво да предприемем по-нататък.
Шарлот пристъпи бързо напред и заобиколи бюрото.
— Искам да присъствам, когато разговаряш с брат си.
— Няма да стане! — възпротиви се Бакстър.
Шарлот отново му се усмихна, макар и не толкова радостно като предишния път.
— Нека да се изразя по този начин, Сейнт Айвс. Сделката си е сделка. Ще се съгласиш да присъствам на разговора ти с лорд Ешъртън или ще съм принудена да приема, че ще продължим това разследване независимо един от друг. На нашето сътрудничество ще бъде сложен край.
Той й отправи замислен поглед, но не можа да скрие гневните пламъчета в очите си.
— Сега използваш шантаж, така ли, Шарлот? Продължаваш да ме изненадваш с разнообразните си таланти.
Имаше намерение да я нарани и успя. С усилие на волята тя се опита да скрие болката си зад измамно весело изражение.
— В моята работа, мистър Сейнт Айвс, човек се научава да използва всеки инструмент, който има подръка, за да изпълни задачата си.
— Разбирам. — Бакстър наклони леко глава и се отправи към вратата. — Тогава, надявам се, че инструментът, който използва преди не по-повече от час в лабораторията ми, ти е харесал, мис Аркъндейл. Мога да те уверя, че това парче желязо никога не е било поставяно в по-малко и по-горещо огнище.
За миг Шарлот не можеше да повярва в това, което чуваше. В следващия миг я заля вълна от гняв.
— По дяволите! — Без да гледа, тя хвана първия тежък предмет, попаднал й подръка — ваза с маргаритки.
— Почакай, това са мои цветя! — извика Ариел.
Беше твърде късно. Шарлот вече бе хвърлила вазата. Тя се разби във вратата, която Бакстър успя да затвори тихо зад себе си, след като излезе безшумно в коридора.
Половин час след полунощ Бакстър седеше в тъмното купе на файтона и наблюдаваше входа на „Зелената маса“ от отсрещната страна на улицата.
Наоколо се стелеше лека мъгла. Идваха и си отиваха файтони и карети, от които слизаха шумни господа в различна степен на алкохолно опиянение. Бакстър забеляза Хамилтън, Норис и още няколко техни приятели, които със смях се изсипаха от един файтон, след което се отправиха към входа на заведението.
— Е? Видя ли брат си да влиза вътре? — попита тихо Шарлот.
— Да. Отбягва, ме през целия ден и вечерта, но вече го хванах натясно. — Бакстър спусна завесата и се облегна на седалката си. — Мисля, че познавам тази сграда. Преди години беше известен публичен дом. Наричаше се „Манастирът“.
— Чувала съм за него — отвърна Шарлот, а в тона й личеше неодобрение. — Някои от така наречените джентълмени, за които правех разследвания в началото на кариерата си, посещаваха това място или поне се носеха слухове, че го правят. Какво знаеш за него, Бакстър?
Бакстър се надяваше, че мракът напълно скрива доволната му усмивка.
— Мога да те уверя, че заведението ми е известно единствено с репутацията си.
— Разбирам. — Шарлот леко прочисти гърлото си. — Мисля, че поне от две години не съм се натъквала на сведения за това заведение.
— Беше затворено преди известно време. Очевидно управата се е сменила.
— Така е. Сега може да е само един клуб, в който се играе хазарт, но ако питаш мен, все пак е една стъпка над вертепа, за който спомена.
Бакстър се усмихна. В тъмнината на файтона едва можеше да различи чертите на Шарлот Качулката на наметката скриваше лицето й.