След това се чу стържещ звук, като че ли местеха мебел. Бакстър отново се отдели от наблюдателния си пост, за да си поеме въздух. Шарлот забеляза, че светлината, която проникваше през дупката, изведнъж стана бледа и приглушена. В съседната стая някой беше изгасил свещника. Членовете на клуба започнаха да припяват в монотонен, мрачен каданс:
Мъжете повториха припева, а гласовете им се смесваха и ставаха все по-неразбираеми. Някои вече не бяха в състояние да говорят свързано. Някой се изкиска.
Шарлот дръпна леко ръкава на Бакстър. Той се поколеба за момент. Тя го побутна и той неохотно се отмести, позволявайки й да надникне.
Тя си пое дъх, надигна се на пръсти и долепи око до шпионката. Пред погледа й се разкри оскъдно осветено помещение, обгърнато в ароматен дим. До отсрещната стена имаше голям гардероб. Веднага забеляза Хамилтън и Норис. Те, както и другите членове на клуба, бяха насядали на турски възглавнички около мангал със запален огън. Всеки един държеше чаша вино в едната си ръка, но вниманието им бе насочено не към него, а към огъня, в който горяха ароматни билки.
Думите след това станаха почти неразбираеми. Мъжете кимаха над чашите си. Миризмата, която проникваше през малката дупка, бе тягостна и неприятна. От нея очите на Шарлот се изпълниха със сълзи, които замъглиха погледа й. Тя извърна глава настрани, за да си поеме въздух.
— Погледнете, това е магьосникът! — обяви един от мъжете, като се хилеше. — Ето го, появява се пред нас.
Шарлот бързо зае мястото си на шпионката. Изненада се, когато видя нова фигура в тайната стая. Беше сигурна, че вратата не се бе отваряла. Като че ли непознатият просто се бе материализирал от въздуха. Възможно бе да се бе крил в гардероба.
Магьосникът прекоси бавно стаята и застана сред нехайно излегналите се мъже. Беше облечен с дълга черна роба. Ниско над лицето му бе нахлупена тежка качулка. Шарлот не можеше да различи чертите му. Заради сянката, която хвърляше качулката, помисли си тя. След това новодошлият извърна леко глава. Светлината попадна на блестящата черна копринена маска, която скриваше цялото му лице.
НО ТОВА Е САМО ИГРА — помисли си тя. — ИГРА, КОЯТО ХАМИЛТЪН И ПРИЯТЕЛИТЕ МУ СА СИ ИЗМИСЛИЛИ, ЗА ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАТ. Но не можа да удържи тръпките на парализиращ страх, които пролазиха по гърба й.
— Нека да видим каква в действителност е силата ти заяви Норис със смелост, която бе очевидно, че не притежава.
Загърнатата в черно фигура вдигна ръка. От пръстите му висеше блестящ медальон. Всички впиха погледи в него с неприкрито обожание.
Като че ледени пръсти сграбчиха гърлото на Шарлот. Димът и билковият мирис като че се бяха просмукали във всичко и притъпяваха сетивата й. Опита се да разгледа по-подробно медальона, но от такова разстояние бе невъзможно. Шарлот потрепери, когато Бакстър постави ръка на рамото й. Без да каже дума, тя отстъпи крачка назад. Сега бе ред на Бакстър да наблюдава. Шарлот притисна глава до стената. Поне можеше да чува какво се говори.
— Накарайте го да изпадне в транс — обади се един от членовете на клуба. — Ще го разпитваме някой друг път какво се е случило и ще видим дали ще си спомня.
— Накарайте Норис да пиука като пиле утре вечер на соарето на семейство Клафън.
— Накарайте го да замъкне задника си в Пол Мол, и то в часа, когато има най-много навалица.
— Убедете го да танцува с дъщерята на лейди Буелтън, онази с конското лице.
— Няма сила — обяви Норис — нито на този свят, нито на метафизично ниво, която може да ме накара да танцувам с дъщерята на Буелтън.
Слаб смях посрещна това изявление. След това в стаята се възцари тишина.
Шарлот се притисна по-силно до стената, но не чу нищо. Отново дръпна Бакстър за ръкава. Той се поколеба за момент, след това й отстъпи мястото си. Шарлот погледна през дупката и с изненада установи, че съседната стая бе потънала в мрак. Някой бе изгасил фенера. Въглените в мангала в средата все още тлееха, но светлината им не достигаше, за да се различат лицата на мъжете.
Магьосникът запали една-единствена свещ и я постави пред Норис. Шарлот наблюдаваше как обгърнатата в черно наметало фигура се движи в призрачните сенки. Краищата на наметалото се развяваха около него като големи, черни криле. Медальонът в ръката му се люлееше бавно, като улавяше и отразяваше светлината от свещта.