Но в алхимията имаше някаква дълбока мистерия, която вълнуваше въображението му, особено в ранната му младост. Безкрайното, упорито търсене на Философския камък, изучаването на основните закони, които управляват природата, го привличаха по някакъв дълбок и тайнствен начин, който не би могъл да обясни разумно.
Затова бе колекционирал книги като тази тук.
Кожената подвързия беше напукана, но дебелите страници бяха в учудващо добро състояние. Ако Бакстър не бе толкова изтощен от прекараната безсънна нощ, той щеше да изпита удоволствие при вида на заглавната страница. По традиция, алхимиците, които пишеха трактати, си избираха някое гръмко име, което използваха като псевдоним. Така беше направил и този, книгата беше написана от Аристотел Аугустус. Името беше звучно като Бей Валънтайн, псевдонима, който беше използвал самият Бакстър за книгата си „Беседи по химия“. Но тогава той беше само на двайсет години и току-що беше завършил Оксфорд. Бе имал нужда от псевдоним, който би му придал на него и на книгата му известна тежест.
Бей Валънтайн бил легендарен алхимик и много тайнствен човек. Беше изследвал тайнствените сили на огъня. Говореше се, че той е открил някои мистериозни неща и е овладял тайните на първичните сили. Накратко, това му се бе сторило по-звучно и романтично от Бакстър Сейнт Айвс.
Бакстър с удоволствие отбеляза факта, че бе станал много по-улегнал и зрял оттогава. Облегна се с две ръце върху полираното абаносово дърво и започна внимателно да прелиства книгата, чието латинско заглавие означаваше „Истинската история на тайните на огъня“.
Скицата, рисунка на триъгълник, поставен в кръг, беше почти по средата на книгата. За разлика от рисунката на Друзила Хескет, тази можеше да се разбере много по-лесно. Завъртулките на бяха червеи, а различни митически чудовища. Точките бяха малки символи, които Бакстър разпозна като чисто алхимични знаци.
Рисунката беше обичайната смес от метафори и тайни знаци, толкова обичани от алхимиците. Древните с удоволствие се бяха отдавали на тайнственото и бяха направили всичко възможно, за да скрият познанията си. Бакстър разбираше, че пред него стои диаграма, която представляваше алхимичен ключ, картинно описание на таен експеримент, който, ако се проведеше както трябва, можеше да доведе до откритието на Философския камък. Нямаше никакво съмнение, че рисунката представлява пряка връзка със „Зелената маса“. Но въпросите все още оставаха. Защо Друзила Хескет бе прерисувала диаграмата в своя скицник? Защо някой бе поискал да открадне този скицник от Шарлот и защо бяха убили Друзила?
Бакстър затвори книгата и погледна към часовника. Беше пет и трийсет сутринта. След като бе изпратил Шарлот до вкъщи, не бе могъл да заспи. Подтикван от нуждата да намери отговори на въпросите си, той бе прекарал останалата част от нощта в библиотеката си. Беше свалил палтото и вратовръзката, които бе носил вечерта, бе ги захвърлил на съседния стол и бе останал по риза.
Бакстър уморено свали очилата си и потърка носа си. Преследваха го лоши предчувствия. Можеше почти осезателно да почувства наближаващата опасност. Трябваше да си изготви план за действие и колкото по-скоро, толкова по-добре. Най-важно бе да защити Шарлот, докато всичко се изясни. Но първо трябваше да се наспи, тъй като духът му бодърстваше, тялото му отчаяно се нуждаеше от сън.
Силен шум и висок глас във фоайето прекъснаха мислите му.
— Махни се от пътя ми, глупако, не можеш да ме спреш! Хайде, мърдай, проклет да си!
Бакстър изпусна дълбока въздишка. Новата икономка имаше остър език, който можеше да засрами и някой изпечен моряк. Но пък беше добре, че имаше навик да става много рано. Предишната икономка често проспиваше закуската. От предната част на къщата отново се чу силен шум.
— Няма да стоя тук и миг повече! Щях да си тръгна още вчера, ако сестра ми можеше да ме приюти през нощта!
— Може би ще се съгласите да останете поне още две седмици, мисис Пиърсън. — Умолителните нотки в гласа на Ламбърт можеха да се доловят дори през дебелата стена. — Толкова е трудно в днешно време да се намери персонал. А и, както ви е известно, мистър Сейнт Айвс плаща много добре.
— Не ме е грижа колко плаща този луд на персонала си. А и всички онези странни неща, които стават в лабораторията му! И то посред бял ден! Една жена да пищи така, като че ли я измъчват жестоко! Няма да търпя такова нещо! Махай се от вратата, глупако неден!
Ламбърт продължи да протестира още известно време, след това се чуха ругатни и накрая вратата се хлопна. Бакстър имаше чувствата, че стените потрепериха.