След това настъпи тишина.
Леко почукване по вратата на библиотеката миг по-късно накара Бакстър да затвори очи, примирявайки се с неизбежното.
— Какво има, Ламбърт? — Той бавно обърна глава към вратата.
Ламбърт надникна предпазливо. Очевидно бе вдигнат внезапно от леглото и не бе имал време да се облече напълно. Рядката му сива коса стърчеше на всички страни. Но въпреки всичко успя да прочисти гърлото си с достойнство.
— Извинете, сър, но новата икономка току-що напусна.
— Проклятие! Внимавах толкова много да няма ненавременни експлозии, внезапни ярки светлини или опити с електричество. Какъв е проблемът този път?
— Наред с други неща, мис Пиърсън очевидно е разстроена от… хм… вчерашния инцидент в лабораторията.
— Какъв инцидент? Вчера не съм правил никакви опити. — Бакстър изведнъж замълча, когато си спомни какво точно правеше вчера в лабораторията. Мис Пиърсън си бе помислила, че жестоко бе измъчвал една жена. Почувства как целият пламва от неудобство.
— Виковете на дамата — измърмори той.
— Да, сър. — Лабърт смутено се размърда. — Виковете на дамата.
Бакстър се намръщи.
— Просто й демонстрирах най-ефикасната техника за работа с духателна тръба. Годеницата ми се интересува от научни опити. Беше много ентусиазирана, когато наблюдаваше буйния огън, който се получи.
— Наистина, сър — отвърна Ламбърт с тъга. — Много е хубаво човек да може да използва ефективно духателната си тръба. Моята вече не става за нищо от няколко години.
— Да… всъщност, защо си все още тук, Ламбърт? Върви да закусиш, след това иди в агенцията още преди да отворят. Трябва да си намерим нова икономка.
— Да, сър. — Ламбърт кимна в знак на съгласие. — Да ви приготвя ли яйца и препечени филийки?
— Не е необходимо — Бакстър започна разсеяно да масажира врата си. — Ще поспя няколко часа. Прекарах дълга нощ.
— Много добре.
— О, има и още нещо. — Бакстър заобиколи бюрото и отвори едно чекмедже. Извади оттам лист хартия, взе едно паче перо и бързо надраска нещо. — Отнеси това съобщение в къщата на Ешъртън колкото е възможно по-скоро.
— Разбира се, сър. — Изведнъж Ламбърт изкриви лице в болезнена гримаса. — Тъй като говорихме за съобщения, сър, видяхте ли вече онова, което оставих на подноса на масичката в коридора? Пристигна миналата вечер, но вие не си бяхте вкъщи.
— Не, не съм го видял.
— Мисля, че е от леля ви. — Ламбърт закуцука към коридора, взе сгънатата бележка от сребърния поднос и бавно я отнесе в библиотеката.
Бакстър прочете набързо написаното от Розалинд, докато чакаше мастилото по собствената му бележка да изсъхне.
Скъпи Бакстър,
Имали някакви новини? С огромно нетърпение чакам да получа вест от теб. Сигурно досега все пак си успял да разбереш нещо.
Искрено твоя, лейди Т.
P.S. Лейди Дж. вече разпитва за датата на сватбата. За малко успях да отклоня мислите й в друга посока, но това не може да продължава вечно. Знаеш каква непоправима клюкарка е. Може би просто трябва да обявим някоя дата в далечно бъдеще? Какво ще кажеш за следващата Коледа?
Като че ли си нямаше и други проблеми, помисли си Бакстър. Като връх на всичко, Розалинд искаше да определят фалшива дата за сватба!
— Извинете, сър. — Ламбърт трепереше по-силно от обикновено. — Аз ще се погрижа за тази работа с новата икономка и съобщението да бъде изпратено. Но днес е ден, в който редовно посещавам доктор Флат Ако нямате нищо против, сър, бих искал и днес да го посетя. Ставите ми отново започнаха да ме измъчват.
— Разбира се, разбира се. Не пропускай часа си при лекаря. — Изведнъж му хрумна нещо. — Доктор Флат използва ли билки или благовония, когато лекува?
— Не, сър. Използва силата на погледа и някои движения на ръцете, за да фокусира магнетизма. Прави чудеса, наистина.
— Разбирам. — Бакстър се прозина, докато сгъваше бележката за Ешъртън. — Не знам какво щях да правя без теб, Ламбърт.
— Старая се да бъда полезен, сър. — Ламбърт взе бележката и бавно се отправи към вратата.
Бакстър хвърли поглед към стълбището. Спалнята му се стори неимоверно далеч. Диванът беше по-близо и много по-удобен. Свали очилата си и ги сложи на масичката, върху която държеше бутилка бренди. След това се просна по гръб на дивана. За миг впи замислен поглед в тавана над главата си. Преди всичко, Шарлот трябваше да бъде в безопасност.
След това затвори очи и потъна в дълбок сън.
ТЕЖКИТЕ ТЪМНИ ПОЛИ НА НАМЕТАЛОТО СЕ УВИВАХА ОКОЛО ТЯЛОТО НА ЧУДОВИЩЕТО, КОЕТО СТОЕШЕ В КОРИДОРА. БЕ БЛАГОДАРНА, ЧЕ СТОЕШЕ В СЯНКА И НЕ МОЖЕШЕ ДА ВИЖДА ЛИЦЕТО МУ ЧАСТ ОТ НЕЯ НЕ ИСКАШЕ ДА ЗНАЕ НИЩО ПОВЕЧЕ ЗА ТОЗИ МЪЖ. КАТО ЧЕ ЛИ НЯКАКЪВ ВРОДЕН ИНСТИНКТ ОТХВЪРЛЯШЕ НЕОБХОДИМОСТТА ДА ЗАСТАНЕ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ СЪС ЗЛОТО, ПРИЕЛО ЧОВЕШКА ФОРМА.