— Изглеждаш напълно убедена в това.
Шарлот се усмихна уморено.
— Така е.
Ариел й хвърли изпитателен поглед.
— Когато преди малко казах, че започвам много да се безпокоя от цялата тази работа, нямах предвид само убийството на Друзила Хескет.
— А какво имаше предвид?
— Не се опитвай да ме заблудиш. Тревожа се не само за разследването. Има нещо, което ме безпокои не по-малко, дори повече.
— Но за какво говориш?
— Влюбена ли си в мистър Сейнт Айвс?
Шарлот рязко си пое дъх. Изминаха няколко секунди, преди да се съвземе от изненадата си.
— Шарлот?
— Да? — промълви тихо тя.
— Точно от това се страхувах — прошепна Ариел. — Както изглежда, все пак си била права, когато каза, че този мъж е опасен.
ВРЕМЕТО СЕ ПРОТОЧВАШЕ БАВНО И МЪЧИТЕЛНО, МИНУТА СЛЕД МИНУТА. БАКСТЪР ВИЖДАШЕ ШИШЕНЦЕТО С КИСЕЛИНА ДА СЕ НАСОЧВА КЪМ НЕГО. ОПИТА СЕ ДА СЕ ОТМЕСТИ ОТ ПЪТЯ МУ, НО БЕШЕ НЕВЪЗМОЖНО ДА ПЛУВА БЪРЗО ПРЕЗ ГЪСТИЯ КЕХЛИБАР ВСИЧКО, КОЕТО МОЖЕШЕ ДА НАПРАВИ, БЕ ДА СЕ ОБЪРНЕ И ДА ВДИГНЕ РЪЦЕ, ЗА ДА ЗАПАЗИ ОЧИТЕ СИ.
ШИШЕТО СЕ УДАРИ В РАМОТО МУ КИСЕЛИНАТА ЗАПОЧНА БЪРЗО ДА РАЗЯЖДА ТЪНКАТА ЛЕНЕНА МАТЕРИЯ НА РИЗАТА МУ. САМО СЛЕД МИГ БЕ ВЕЧЕ ВЪРХУ КОЖАТА МУ, ИЗГАРЯЙКИ Я С АДСКИ ОГЪН.
УСПЯ ДА ДОСТИГНЕ ПРОЗОРЕЦА. ПОД НЕГО БЕШЕ МОРЕТО, КОЕТО ГО ОЧАКВАШЕ. ТОЙ СКОЧИ И СЕ ИЗГУБИ В МРАКА.
ПОСЛЕДВА ЕКСПЛОЗИЯ, КОЯТО ПРЕВЪРНА ЛАБОРАТОРИЯТА В ИСТИНСКИ АД МИГ ПРЕДИ СТУДЕНИТЕ ВЪЛНИ НА МОРЕТО ДА ГО ПОГЪЛНАТ, БАКСТЪР ЧУ ГЛАСА НА МОРГАН:
— ВЯРВАШ ЛИ В СЪДБАТА, СЕЙНТ АЙВС? СЛЕД ТОВА СЕ ЧУВАШЕ САМО ШУМЪТ ОТ РАЗБИВАЩИТЕ СЕ В СКАЛИТЕ ВЪЛНИ.
Бакстър се събуди рязко, пулсът му биеше лудо. Почувства студената пот по гърба си и в един ужасен миг му се стори, че това е киселина.
Изправи се, стана от дивана и впи пръсти в ризата си. След това осъзна, че ризата бе залепнала за кожата му от собствената му пот Бакстър се отпусна отново на възглавниците и опря лакти на коленете си.
Приведе се напред, изтощен, и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Опитваше се да си възвърне самообладанието, от което имаше отчаяна нужда. Звукът от разбиващите се вълни все още ехтеше в съзнанието му.
— По дяволите, Сейнт Айвс, вземи се в ръце! — Бакстър издиша преднамерено бавно, опитвайки се да възвърне обичайното си спокойствие.
Силният ехтеж се повтори отново. Но това не беше кошмарният звук от разбиващи се вълни. Някой удряше с юмруци по входната врата.
Бакстър бавно се изправи на крака, прекара пръсти през косата си и оправи ризата си. В гърдите му се надигна гняв. Не беше сънувал този кошмар от дълго време. Беше се надявал, че е изчезнал завинаги.
— Отворете тази врата! ХАМИЛТЪН.
Бакстър си спомни, че Ламбърт беше излязъл, за да изпълни няколко задачи. Прекоси библиотеката и коридора и отвори вратата.
На входа бе застанал Хамилтън. Бе стиснал ядно челюсти, а очите му представляваха две тесни цепки. Хамилтън вдигна пъхнатата си в скъпа ръкавица ръка и показа смачкан лист хартия.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Исках да привлека вниманието ти.
— Как смееш да ме заплашваш, че ще спреш тримесечната ми издръжка, ако не се явя пред теб? — Хамилтън пристъпи в коридора, като удряше по ботуша си с моден камшик за езда. С рязко движение свали шапката си и я хвърли върху масичката. — Нямаш никакво право да ограничаваш доходите ми. Татко те натовари със задължението да управляваш финансите ми, докато навърша двайсет и пет. Изобщо не е имал предвид да крадеш наследството ми!
— Успокой се, Хамилтън! Нямам никакво намерение да си присвоявам наследството ти. — Бакстър посочи към библиотеката. — Просто се нуждая от информация, полезна и за двама ни, и то колкото може по-бързо. Седни. Колкото по-скоро приключим с този разговор, толкова по-скоро ще си тръгнеш.
Хамилтън му хвърли подозрителен поглед, след това влезе в библиотеката и се хвърли на един стол.
— Е? Какво е това, което искаш да знаеш?
— Първо, трябва да ти покажа нещо, което открих в една книга. — Бакстър взе от бюрото книгата с алхимични текстове и отвори на страницата с алхимичния ключ. — Виждал ли си някога такава рисунка? Или нещо подобно?
Хамилтън погледна нетърпеливо към рисунката. Отвори уста с очевидното намерение да отрече и да махне пренебрежително с ръка. Но в следния миг очите му се разшириха от изненада.
— Откъде, по дяволите, имаш това?
— От думите ти приемам, че познаваш този символ. — Бакстър затвори книгата, облегна се на бюрото и впи изпитателен поглед в ядосаното лице на брат си. — Това има нещо с клуба ти, нали?
Хамилтън стисна юмруци.
— Какво знаеш за клуба ми?