— Известно ми е, че правите експерименти, използвайки хипноза. Някои предпочитат да го наричат мезмеризъм. Използвате древни алхимични способи и упойващи благовония, за да направите сцената по-интригуваща, ако мога да се изразя така.
Хамилтън бързо скочи на крака.
— Откъде знаеш?
— Имам си източници — отвърна безстрастно Бакстър, като сви рамене.
— Нямаш абсолютно никакво право да ме шпионираш! Вече съм ти казвал, че каквото правя в моя клуб, не ти влиза в работата.
— Можеш да се изненадаш, но тук съм съгласен с теб.
— Тогава защо, по дяволите, водим този разговор?
Бакстър завъртя книгата в ръцете си.
— Защото една рисунка, много подобна на тази, която току-що ти показах, се появи в скицника на Друзила Хескет.
Хамилтън го погледна смаяно.
— Говориш за онази мисис Хескет, която беше убита съвсем скоро?
— Да. Ще бъда откровен, Хамилтън. Възможно е да има връзка между някой от членовете на клуба и смъртта на Друзила Хескет.
— Не можеш да твърдиш такова нещо! — избухна Хамилтън. — Как смееш да отправяш такива обвинения?
— Не отправям никакви обвинения. Опитвам се да те предупредя за възможността да има такава връзка. Това е всичко.
— Достатъчно слушах тези глупости! — Хамилтън се отправи към вратата. — Няма да търпя намесата ти в моите работи. Може все още да не притежавам наследството си, но аз съм графът на Ешъртън, за бога! Няма да слугувам на капризите на някакво копеле!
Бакстър остана неподвижен. С умение, което бе усъвършенствал в продължение на години, скриваше всяка следа от чувство.
— Има още един съвсем незначителен въпрос, МИЛОРД…
Ледената острота в гласа на Бакстър накара Хамилтън виновно да се изчерви.
— Нямам намерение да отговарям на никой от глупавите ти въпроси.
— Този е съвсем прост — каза много тихо Бакстър. — Колко добре познаваш Джулиана Поуст?
— Поуст? — Хамилтън се намръщи. — Не познавам никого с такова име. — Той насочи камшика за езда към Бамтър. — Предупреждавам те, Сейнт Айвс, стой далеч от мои и от делата ми. Ясно ли е?
— Познавам те толкова добре. Както впрочем и татко. — Бакстър се усмихна уморено. — Винаги казваше, че в тебе вижда много нещо от самия себе си.
Хамилтън стисна устни. За миг се смути, тъй като не бе очаквал такъв отговор. Бакстър имаше чувството, че той се готви да каже още нещо, но вместо това само се обърна и се насочи към вратата. Бакстър си спомни какво бе казала Шарлот миналата вечер._„Ако в «Зелената маса» има убиец, брат ти може да е изложен на риск.“_ Друг глас, този път на баща му, прозвуча в съзнанието му._„Ти ще се грижиш за брат си, след като аз умра. За известно време той ще се нуждае от напътствия. Момчето толкова много прилича на мен, когато бях на неговата възраст. Безразсъден и с гореща кръв. Наглеждай го, Бакстър, и внимавай да не си счупи врата.“_
— Хамилтън!
— Какво има пак? — Хамилтън бе стигнал до вратата, обърна се и впи сърдит поглед в брат си.
— Прав беше, когато каза, че нямам право да се бъркам в твоите работи. — Бакстър се поколеба, подбирайки внимателно думите си. — Но заради майка ти и заради титлата, която татко завеща на теб, те предупреждавам да бъдеш изключително предпазлив. Ще бъде наистина жалко, ако те убият, преди да си осигурил наследник.
— Уверявам те, че за мен няма никаква опасност в „Зелената маса“. Просто се опитваш да ме уплашиш. Искаш да разклатиш доверието ми в моите приятели. Не предполагах, че можеш да бъдеш толкова дребнав.
— Така ли мислиш?
— Със сигурност не очакваш от мен да повярвам, че си искрено загрижен за моето бъдеще.
— И защо не? — Бакстър се усмихна едва-едва. — Нямам причини да заговорнича против теб. Много добре ти е известно, че ако те убият, графството не преминава в мое владение. Ще го наследи нашият много далечен и изключително противен братовчед от Нортъмбърленд.
— Подозирам, че ти все пак ще успееш по някакъв начин да сложиш ръка на парите, — С бързи, гневни крачки Хамилтън излезе в коридора, взе шапката си и посегна към бравата на входната врата. — Къде, за бога, е твоят иконом? И него ли си загубил? Не разбирам защо персоналът не се задържа при теб… — Хамилтън млъкна изведнъж, когато отвори вратата. — Извинете, мис Аркъндейл.
— Лорд Ешъртън — промълви Шарлот.
Когато дочу гласа й, Бакстър се намръщи. Прекоси библиотеката и достигна до входната врата навреме, за да види как се изправя след грациозния реверанс, с който бе поздравила брат му.
Само при вида й желанието нахлу в него като пълноводна река. Тя беше облечена в дълго палто в бяло и зелено, а роклята й бе украсена със зелена кадифена панделка. Широката периферия на шапката, която бе в тон е роклята, подчертаваше живите й зелени очи. Покрай ушите й се спускаха малки къдрички червеникаво-кестенява коса.