— Шарлот — Бакстър се насочи към нея. В следния миг забеляза наемния файтон, който бе спрял на улицата. — Какво, по дяволите, правиш тук в този час? И защо си сама? Трябваше да вземеш със себе си икономката или сестра си. Не искам повече да се движиш сама.
Хамилтън вдигна подигравателно очи към небето.
— Какъв любезен домакин си, Сейнт Айвс! Очаква се да посрещаш годеницата си малко по-сърдечно.
Бакстър скръцна със зъби. Брат му, разбира се, беше съвсем прав. Хамилтън му отправи усмивка, изпълнена със сарказъм и превъзходство, след това сведе глава над облечената в ръкавица ръка на Шарлот.
— Трябва да ви кажа, че ако бях на ваше място, мис Аркъндейл, щях сериозно да помисля дали този годеж си струва. Лошите маниери на Бакстър едва ли ще изчезнат след сватбата.
Шарлот му се усмихна и пристъпи в антрето.
— Ще имам предвид предупреждението ви, лорд Ешъртън. Надявам се, че не съм попречила на разговора ви.
— Съвсем не. — Хамилтън отново хвърли гневен поглед на своя полубрат. — Ние вече бяхме свършили разговора си.
— Вече? — Шарлот погледна въпросително Бакстър. Но когато се обърна към Хамилтън, на лицето й не можеше да се прочете нищо друго, освен искрена радост, че го вижда. — Попита ли ви за Джулиана Поуст?
— Какви са тези глупости за някаква жена на име Поуст? — Хамилтън пристъпи на първото стъпало. — Никога не съм чувал за нея.
— Сигурна бях, че така ще отговорите. — Очите на Шарлот заблестяха от задоволство. — Бакстър чувстваше, че трябва да ви попита.
— Разбирам. — Устните на Хамилтън се извиха в горчива усмивка. — Моят скъп полубрат, изглежда, е решил да се забавлява, като се меси в личните ми работи. Нормално би било да се помисли, че предстоящият му брак ще го вълнува далеч повече. Приятен ден, мис Аркъндел. — С тези думи той си тръгна, като затвори вратата след себе си.
Шарлот се обърна бързо и хвърли недоволен поглед към Бакстър.
— Казах ти, че искам да присъствам, когато говориш с брат си за посещението на Джулиана Поуст. Сега виж какво направи! Подозирам, че не си проявил и мъничко такт с него. Хамилтън очевидно беше много разстроен и ядосан от това, което си му казал.
— Тактът никога не е бил силната ми страна, Шарлот.
— Забелязах. Поне получи отговор. Казах ти, че той не е отговорен за посещението на мис Поуст.
— Точно така.
— Което означава, че тази жена вероятно е свързана с цялата тази работа — продължи Шарлот. — Убиецът я е наел, за да развали връзката ни, защото знае, че двамата с теб представляваме заплаха за него.
— Не виждам как би могъл да знае това. Единственото нещо, което сме направили досега, бе да претърсим къщата на мисис Хескет и да се сгодим. Проклятие, Шарлот, защо дойде тук сама?
Шарлот се намръщи.
— Не ми казвай, че си ми ядосан само защото съм дошла при теб без придружител.
— Точно така! — Бакстър свали очилата си и започна да бърше стъклата им с носната си кърпа. — Ако искаш да знаеш, направо съм бесен! Още повече сега, когато знам, че Хамилтън не е човекът, изпратил мис Поуст при теб.
— Но, Бакстър, вече е ден! Няма никаква опасност.
— По дяволите, жено, ние разследваме убийство! — Бакстър рязко постави очилата на носа си. Отново бе загубил самообладание. Осъзнаването на този факт направо го ужаси. — Най-малкото, което можеш да направиш в този случай, е да проявиш малко здрав разум!
— Няма нужда да ме ругаеш, сър. Трябва отново да ти припомня, че не приемам заповеди от теб.
Ако самият той притежаваше здрав разум, трябваше да си затвори устата, помисли си Бакстър. Хамилтън беше прав: когато станеше дума за жени и тяхната деликатна чувствителност, той ставаше тромав и ужасно несръчен.
Вдигна поглед и се изгуби в дълбоките зелени езера, които представляваха очите й. Отново го обхвана ужасния страх, който бе изпитал преди малко. ТЯ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ ИЗЛОЖЕНА НА ОПАСНОСТ! Тъмните сенки на скорошния кошмар се размърдаха някъде в мрака, заплашвайки да го погълнат. Гневът беше единственото средство, с което можеше да държи страха настрана.
— Много добре, мис Аркъндейл — отвърна той. — Вече постигнахме съгласие, че не приемаш заповеди от мен. Ако не се интересуваш за собствената си безопасност, можеш да покажеш поне малко уважение към моето спокойствие.
В очите й прочете единствено разбиране.
— Да, разбира се — промърмори тя.
Поради някаква необяснима причина съгласието й изобщо не го успокои. Вместо това се почувства задължен да й обясни лошото си настроение.