— Сгодените правят такива неща. Предполагам, че ще можеш да танцуваш валс с този глупав лък и стрели, които си прикачила на колана си.
— Те са част от костюма ми. Да, мисля, че ще мога да танцувам валс с тях. — Тя го погледна учудено. — Не знаех, че танцуваш.
— Да, но от дълго време не съм танцувал. Всъщност от няколко години. — Пое ръката й, без да изчака тя да се съгласи със задължителния реверанс. — Също като при ездата, човек не забравя как се прави, дори и известно време да не се е занимавал с това.
Шарлот прикри усмивката си, докато му позволяваше да я отведе на дансинга.
— Да се надяваме, че е така, тъй като освен изтощителния галоп с Ленокс преди няколко вечери, не съм танцувала от много дълго време.
Бакстър предпочете да не навлиза сред другите танцьори, затова застана малко встрани и я пое в прегръдките си.
— Няма да танцуваме чак толкова енергично като Ленокс.
Шарлот се разсмя.
— Тогава много вероятно е да заприличаме на две тежки товарни лодки, които тромаво се опитват да се състезават с леки спортни яхти.
— Не ставай смешна. — През отворите на черната маска очите на Бакстър се впиваха настойчиво в нея. — Ти си най-грациозната лодка в тази стая.
Необичайният комплимент трябваше да я разсмее, но вместо това думите му й доставиха огромно удоволствие и стоплиха душата й.
— Благодаря, сър. Това е най-хубавото нещо, което са ми казвали от много дълго време.
Без да каже нищо повече, той я притисна по-силно и я завъртя шеметно по дансинга. Както беше очаквала, Бакстър танцуваше със стаена мощ, която успяваше отлично да контролира. Но движенията му се отличаваха с чувственост, която й напомняше за начина, по който я бе любил. Шарлот се отдаде на сладостния миг. Напомни си, че няма да разполага с много такива. Трябваше да се възползва от всеки такъв момент, който й се предоставяше, да ги съхрани в спомените си, към които щеше да се връща в бъдеще, когато ще бъде сама.
Докато се въртеше в ритъма на валса, Шарлот за миг забрави за какво бяха дошли тук с Бакстър. Знаеше само, че е в ръцете на любимия си, на мъжа, чието лице щеше да вижда в сънищата си до края на живота си.
Украсените фенери хвърляха причудливи светлини върху танцьорите. Балната зала се бе превърнала във фантастична приказна земя, населена от приказни герои. Богове и богини от древна Гърция се смесваха със старите богове на Рим и Египет Разбойници и пирати разговаряха с кралици и елфи. А на повърхността на наподобяващия вълшебно езеро дансинг ловджийката Диана се въртеше във вихрен танц в прегръдките на един алхимик.
Когато накрая музиката спря, Шарлот почувства, че всеки момент може да се разплаче. Връзката й с Бакстър щеше да продължи не повече от този вълшебен танц, помисли си тя. Един миг в безкрайността, който щеше да помни до края на живота си.
— Шарлот? — Бакстър спря и погледна. — Боже Господи, какво се е случило? Настъпих ли те?
Шарлот се опита да се отърси от мрачните си мисли, но това не й се удаде лесно.
— Не, разбира се, че не. — Дори успя да се усмихне. — Мисля, че се справихме добре, сър. Не се изложихме и не потънахме на дъното. Красивите яхти могат много да научат от нас.
— Не, не се изложихме. — Ръката му силно стисна нейната. — Успяхме да се задържим на повърхността.
— Това е добър знак, не мислиш ли? — Шарлот не можа да прикрие надеждата в гласа си. В следния миг забеляза русата коса на Ариел, която не можеше да сбърка въпреки украсата от палмови клонки. — Бакстър, Норис току-що отиде да покани Ариел на танц. Най-добре е да тръгваш.
— Да, права си. — Бакстър се обърна рязко и бързо я поведе към сенките в ъгъла. — Чакай ме тук. Няма да се бавя.
— Бъди внимателен.
Той не й отговори. Незабелязано извади часовника от джоба си, хвърли кратък поглед през стъкленото покритие, за да се ориентира, след това с бързи крачки се отправи към потънала в сянка тераса. Шарлот го наблюдаваше, удивена колко лесно и безшумно изчезва в нощта. Знаеше, че Бакстър отиваше към оранжерията в задната част на голямата къща, но тя изгуби от погледа си черното домино още когато той бе на външните стълби. В един момент виждаше черното наметало до живия плет и в следващия миг вече го нямаше.
Появи се един слуга в ливрея, който носеше поднос с чаши. Шарлот си взе лимонада и насочи вниманието си към Ариел и кавалера й. Норис беше облечен като древен римлянин. Изглеждаше много привлекателен в дългата тога, но младата жена веднага забеляза, че той не разговаряше с присъщата си охота.
Минутите се нижеха една след друга. Шарлот започна да се безпокои. Трябваше да придружи Бакстър, повтори си няколко пъти. Не трябваше да му позволява да я убеди да стои настрани.