Шарлот започна мълчаливо да брои секундите, докато слушаше музиката и наблюдаваше танцьорите. Безпокойството й нарастваше. Можеше само да се надява, че Бакстър е успял бързо да намери спалнята на Норис и че няма да му отнеме дълго време да я претърси.
Тъкмо се готвеше да последва Ариел и Норис, които все още бяха на дансинга, когато внезапен порив на нощния въздух откъм терасата раздвижи полите на роклята й. Изненадана, тя се обърна бързо и забеляза позната фигура в черно домино, която стоеше от другата страна на френските прозорци. В тъмнината не можеше да я види ясно. Качулката на черната наметка беше спусната ниско над лицето, което освен това бе прикрито зад маска. Ръцете бяха скрити под наметката, а широките й поли се развяваха около черните ботуши.
— Бакстър! — прошепна Шарлот.
Само при вида му трябваше да изпита огромно облекчение. Така си мислеше, докато вървеше към френските прозорци. Очевидно той бе успял да се справи със задачата със завидна бързина. Но Шарлот не можеше да си обясни защо по гърба й продължаваха да лазят ледени тръпки. Може би се дължеше на нощния въздух, който бе доста хладен. Беше само на няколко стъпки разстояние от мъжа в черното домино, когато осъзна, че нещо не бе както трябва. Беше сгрешила. Човекът, който стоеше на терасата, не бе Бакстър.
Непознатият бе твърде висок, слаб и прекалено елегантен. Той не притежаваше силните рамене на Бакстър и чувството на несломима сила, което се излъчваше от любимия й. Шарлот инстинктивно усещаше, че това бе човек, с когото изобщо не би искала да се среща.
— Съжалявам, сър. — Шарлот спря неловко пред него. — Очевидно съм се припознала.
Непознатият не каза нищо. Под ръба на маската пълните му, чувствени устни се извиха в лека усмивка. Гънките на черната наметка се разтвориха, за да разкрият една-единствена червена роза, която той държеше в ръка. Естествено, ръцете му бяха скрити в черни ръкавици.
Шарлот отстъпи крачка назад. Сведе поглед към розата, след това вдигна очи към маскираното лице под качулката.
— Страхувам се, сър, че ме бъркате с някоя друга.
— Не! — Гласът беше груб и дрезгав и напълно лишен от топлота. — Няма грешка.
Шарлот потръпна. Имаше нещо в този глас, което събуждаше старите страхове. Невъзможно бе, помисли си тя. Никога не бе чувала този глас. Никой не бе в състояние да забрави това неестествено звучене.
Шарлот с всички сили се опита да потисне надигащия се в нея ужас. Бедният човек без съмнение бе преживял някаква травма на гласните струни. Може би се е родил с деформации на гърлото или устата. Младата жена дори успя да се усмихне.
— Не мисля, че сме се срещали, сър. Моля да ме извините, но трябва да се връщам вътре. Чакат ме. — С тези думи Шарлот се обърна и се опита да избяга.
Не, не бягаше от него, помисли си тя, ядосана от реакцията си. Беше просто нетърпелива да се върне в топлата бална зала.
— След като сте проучвали толкова дълго живота на толкова много мъже, някога замисляли ли сте се за съдбата?
Шарлот се препъна и едва не падна. Скована от ужас, тя се подпря на близката стена.
НЕ, НЕ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ ОНОВА ЧУДОВИЩЕ! ГЛАСЪТ НЕ БЕШЕ СЪЩИЯТ!
Никога нямаше да забрави онзи, другия глас. Не трябваше да позволява на въображението си да се развихря толкова много. Можеше да се справи с тази ситуация чрез логика и здрав разум, а не чрез старите си страхове.
Шарлот се обърна бавно и застана лице в лице с непознатия.
— Моля, сър? Какво казахте? — попита тя със спокойствие, което не изпитваше.
— Не е толкова важно. — Мъжът протегна ръка и й подаде розата. — Това е за вас.
— Не я искам.
— Трябва да я вземете. — Стържещият глас се сниши до шепот. — Тя е единствено за вас.
Имаше някаква странна, предизвикателна нотка в необичайния глас. Без да осъзнава това, Шарлот бе неволно привлечена и очарована.
— Елате. Вземете розата.
Светлините и музиката от балната зала останаха някъде надалеч. Тя беше сама в нощта с този мъж.
— Ние не се познаваме. Защо искате да ми подарите цвете?
— Вземете розата и сама ще разберете. — От думите му повея леден полъх.
Шарлот се поколеба, но знаеше, че няма да успее просто да се обърне и да избяга. Опасността не изчезваше, когато човек й обърнеше гръб. Трябваше да узнае за какво бе всичко това. Тя пристъпи неохотно крачка напред, после още една. Фигурата в черното домино я очакваше — истинско олицетворение на безкрайно търпение.
Когато Шарлот дойде достатъчно близо, облечената в черна ръкавица ръка се разтвори с грациозно движение. В този миг Шарлот забеляза сгънат лист хартия, нанизан на един от бодлите на розата. Тя протегна ръка и взе цветето. Непознатият направи изискан поклон, обърна се и изчезна в нощта.