Шарлот с бързи крачки се отправи към осветения салон. Спря под един зелен фенер, за да прочете бележката.
Вашият любовник-алхимист търси Философския камък на отмъщението. Той е обсебен от идеята да унищожи своя брат. Ще използва всякакви средства, които според него могат да променят миналото, включително и вашата привързаност към него. Но той никога няма да успее да постигне тази цел и да превърне обикновения метал на своето незаконно раждане в златото на истинския благороднически произход.
Копелето веднъж предаде човек, който имаше пълно доверие в него. Няма да се поколебае да го направи пак. Бягайте, преди да е станало твърде късно. В противен случай ще се превърнете в негова жертва.
Шарлот си пое дълбоко въздух и смачка бележката. Обърна се бързо и впи поглед в сенките, но непознатият с черното домино беше изчезнал.
Бакстър махна очилата си, пъхна ги в джоба на наметката си и бързо постави маската на лицето си. Излезе в коридора, затвори внимателно вратата на стаята на Норис и бързо се отправи към задното стълбище.
Не използва нито очилата, нито странния си часовник, за да се спусне по стъпалата. Стенните свещници бяха загасени, беше прекалено тъмно, за да вижда каквото и да било. Разчиташе на отличното си чувство за ориентация, като едновременно с това опипваше предметите.
Не знаеше дали да изпитва облекчение или разочарование от бързото претърсване на стаята на Норис. Не бе открил нищо, което можеше да се окаже полезно. Най-очевидната връзка между убийството на Друзила Хескет и „Зелената маса“ беше синът на лорд Ленокс. Но може би в този случай очевидната връзка не беше най-правилната.
Докато слизаше по стълбите, Бакстър чуваше далечните и приглушени звуци от балната зала. Поне бе успял да използва максимално времето си. Валсът почти свършваше. Беше нетърпелив да се върне при Шарлот.
Мислите му се върнаха към танца, който бяха танцували, преди той да се заеме с безполезното си претърсване. Шарлот бе мека и топла в ръцете му, пълна с енергия и чар, такава, каквато бе и когато я бе любил. Уханието й отново бе пробудило страстта му към нея, онзи огън, който тлееше под повърхността на непоклатимото му според него самообладание. С всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да си представи живота си без Шарлот. Докато прекосяваше потъналата в полумрак оранжерия, в съзнанието му прозвучаха думите, които му бе казала предишния ден, „Само си помисли, че когато всичко свърши, никога повече няма да ме видиш.“
Лунната светлина, процеждаща се през прозорците, осветяваше частично пътя на Бакстър. Наоколо се носеше наситената миризма на пръст и растения. Това го навея на мисълта, че Ленокс може би прави някакви химически експерименти, свързани с отглеждането на растения. Отбеляза си наум да провери тази следа. След това Бакстър си спомни за семената от сладък грах, които държеше до прозореца в лабораторията си. Може би нямаше смисъл в такива експерименти.
Използва стъклото на часовника си като ориентир, тъй като се страхуваше да не събори някоя саксия или да не настъпи някоя захвърлена небрежно лопата. Миг по-късно беше вече в градината. След това се отправи към балната зала, която не бе нищо друго, освен размиващи се цветни светлини пред погледа му.
Когато стъпи на терасата, една позната, леко размита фигура, се появи пред него.
— Мисля, че ти казах да чакаш вътре, Шарлот.
— Бакстър, ти ли си?
— Разбира се, че съм аз. Кой, по дяволите, си мислиш, че е?
— Няма значение. По-късно ще ти разкажа. В момента се появи нещо много по-важно. Хамилтън отчаяно те търси.
— Хамилтън? — Бакстър се намръщи и се приближи до Шарлот. Вече успяваше да различи загриженото изражение на лицето й. — Какво иска?
— Бакстър? Ти ли си? — Гласът на Хамилтън долетя от другия край на терасата. — От известно време те търся. — Младият човек с бързи крачки се отправи към тях. — Трябва веднага да говоря с теб.
— Е, вече ме намери. Какво има?
— Това е… личен въпрос. — Той погледна смутено Шарлот. — Извинете, мис Аркъндейл. Трябва да говоря с Бакстър насаме.
— Каквото и да имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш пред Шарлот — наежи се Бакстър.
— Не се притеснявайте — намеси се бързо Шарлот. — Ще почакам вътре, докато свършите разговора си.
— Проклятие! — Бакстър се бе уморил да наднича през тесните цепки на маската си. Отвърза я и я прибра в джоба си. След това извади очилата си, сложи ги на носа си и се загледа в отдалечаващата се фигура на Шаролт. Светлината от свещниците падаше върху малкия й златен лък и стрела. Както и върху кървавочервената роза, която държеше в другата си ръка. Понечи да я попита откъде се е появила розата, но в този миг осъзна, че тя вече се бе отдалечила твърде много.