— Връзката на грифона с дамата с кристалните очи става все по-здрава.
— Следователно трябва да предположим, че нейната поява съвсем не е случайна.
Мъжът беше изключително доволен.
— Бакстър? — Шарлот се протегна лениво и прокара пръсти по гърдите му — Става късно.
— Знам. — Той неохотно се размърда и се отдели от нея. Изправи се, закопча панталоните си и погледна към часовника. — До зазоряване остава по-малко от час. Трябва да тръгвам. Хамилтън ще се тревожи.
Шарлот бързо се изправи и започна да оправя горната част на роклята си.
— Ами бедният Норис? Би трябвало той да е този, който да се тревожи най-много.
— Все още не съм се срещал с него. — Бакстър сложи очилата си, след това облече ризата си. — Хамилтън казва, че той през цялото време демонстрира изключително спокойствие.
— Може би причината за това е фактът, че той се намира в транс.
— Проклетият магьосник! Има да отговаря за много неща! — Бакстър взе палтото си и се обърна към нея, за да й каже довиждане. Шарлот бе леко разрошена и изглеждаше много съблазнителна. Желанието отново го завладя и Бакстър със съжаление си помисли, че е наистина жалко, че трябва да я остави в такъв момент. — Ще ти изпратя съобщение, когато всичко свърши.
— Пази се, Бакстър. — От очите й изчезна и последната искрица сладострастие, когато се изправи и се насочи към него. — Тази работа изобщо не ми харесва. Прекарахме много необикновена вечер. Освен това има нещо, което не успях да ти кажа.
— Ще дойда при теб по-късно този следобед. — Бакстър замълча, когато забеляза увехналата червена роза на бюрото. — Забелязах, че носиш това проклето цвете на бала. Исках да те попитам за него, но вниманието ми бе заето с други неща. Кой ти подари розата?
— Дълга история. Може да почака, докато оправиш тази бъркотия с Норис.
Бакстър не обърна внимание на тревогата, която прочете в очите й. Прекоси стаята, приближи се до бюрото и взе розата. Видя под нея сгънат лист хартия. Необяснимо защо, но почувства как целият настръхва.
— Какво е това? Любовно писъмце, в допълнение към розата?
— Уверявам те, няма никаква причина за ревност от твоя страна.
— Не ревнувам. Не притежавам избухливия темперамент, необходим за такова смешно чувство.
— Наистина. — Тя изглеждаше тъжна и замислена. — Аз пък го имам.
— За какво, по дяволите, говориш? — попита той, докато разгъваше бележката.
— Никак не би ми харесало, ако някоя жена ти изпрати цветя или ти пише писма.
Бакстър вдигна глава и я погледна, изненадан от силата, която долови в думите й. И от чувството, което ги придружаваше. За миг изразът в очите й го накара да забрави за бележката, която държеше в ръка.
— Не мисля, че някоя жена би поискала да ми изпраща цветя.
— Ха! Не разчитай на това, Бакстър. Цяло чудо е, че не се налага да прогонвам със сила съперничките си. Подозирам, че причината е в това, че не си се появявал в обществото от толкова отдавна, че никой не те познава добре. За мен е истински късмет, че предпочиташ да прекарваш времето си в лабораторията.
Бакстър почувства как страните му пламват „По дяволите, сега тя ме кара да се изчервявам! Нима властта й над мен няма никакви граници?“
— Няма нужда да се тревожиш заради други жени в живота ми. Просто няма такива.
— Чудесно!
Бакстър отново насочи вниманието си към бележката. Прочете я бързо, след това още веднъж, като и в двата случая отказваше да повярва на очите си.
ВАШИЯТ ЛЮБОВНИК-АЛХИМИК ТЪРСИ ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК НА ОТМЪЩЕНИЕТО… ТОЙ ЩЕ ИЗПОЛЗВА ВСИЧКИ СРЕДСТВА… ВКЛЮЧИТЕЛНО И ВАШАТА ОБИЧ… ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕТЕ В НЕГОВА ЖЕРТВА.
— По дяволите!
— Сега това не е важно, Бакстър. Първо трябва да се погрижиш за този дуел. След това ще ти разкажа за бележката и за розата.
Бакстър смачка бележката в ръката си, вдигна поглед и впи очите си в тези на Шарлот.
— Кой ти даде това?
— Не знам кой беше. Носеше черно домино. Когато го видях, си помислих, че си ти. Но гласът му… — Тя се поколеба, търсейки най-подходящите думи. — Нещо не беше както трябва. Гласът му бе неестествено дрезгав. — Шарлот също погледна към часовника. — Трябва да тръгваш. Обещавам да ти разкажа всичко по-късно.
— За втори път някой се опитва да те обърне срещу мен.
— Безполезно! — Шарлот отправи припряно полите на роклята си и отиде да отвори вратата. — Трябва да побързаш, Бакстър. Хамилтън ще те очаква. Той разчита на теб да спасиш живота на приятеля му.
Тя беше права, разбира се. Сега не разполагаше с време да чуе цялата история. Първо най-належащите неща, напомни си той.
— Проклятие! — Бакстър излезе във фоайето, взе шапката си и отвори входната врата. След това се спря и я погледна. Шарлот стоеше на прага на кабинета и го наблюдаваше. — Беше на крак през цялата нощ. Върви и си легни. Ще ти се обадя следобед. Тогава ще ми разкажеш всичко.