Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи. Възможността някой да бъде арестуван за участие в дуел беше достатъчна, за да накара всички да се разбързат. Хората се отправиха към файтоните, паркирани под дърветата от другата страна на поляната.
Сега Бакстър насочи вниманието си към Норис, крито все още изглеждаше уплашен и смутен, но отнесеното и безстрастно изражение бе изчезнало от погледа му. Норис напълно осъзнаваше заобикалящата го действителност.
— Аз ще придружа Норис до файтона. — Хамилтън се насочи към приятеля си.
Бакстър сложи ръка на рамото на брат си.
— Искам по-късно да поговоря и с двама ви. Още тази сутрин. Преди да отведеш Норис в дома му.
Хамилтън се поколеба за момент, след това кимна в знак на съгласие.
— Не знам какво бихме могли да ти кажем, но наистина ти дължим някои отговори. Двамата с Норис щете придружим до дома ти.
Бакстър се запъти към файтона си, но Антъни Тайлс застана на пътя му.
— Сейнт Айвс, искам да разменя с теб две думи, ако нямаш нищо против.
Бакстър се спря, свали очилата си и започна да трие стъклата им с носната си кърпичка. Нямаше нужда от тях, за да види въпросите в сивите очи на Тайлс. Въпреки зловещата си слава Тайлс все още не бе отегчен или опорочен като приятелите си. Бакстър усещаше, че гневът, който го разяждаше отвътре, все пак му предоставяше и някаква цел, към която да се стреми. Когато гневът го погълнеше изцяло, Тайлс щеше да бъде напълно съсипан и унищожен. Шарлот бе права. Антъни сам подготвяше гибелта си.
— Какво има, Тони?
— Измина много време, откакто бяхме заедно в Оксфорд, нали?
— Да, така е.
— През последните години те виждах рядко. Приятелството ти ми липсваше.
— Интересите ни се развиха в различни посоки.
Антъни кимна тъжно.
— Наистина. Винаги си имал предпочитание и склонност да работиш в лабораторията си. А аз винаги съм предпочитал игралните домове. Но все още имаме нещо общо, не е ли така?
— Да. — Бакстър си даваше сметка, че някога, докато учеха в Оксфорд, фактът, че и двамата бяха незаконородени, ги бе сближил. Може би все пак бе оцеляло нещо от старото приятелство.
— Признавам, че бях изненадан да те види тук тази сутрин. Никога не бих предположил, че си от мъжете, които си падат по дуелите.
— Не съм. — Бакстър постави очилата на мястото им. — И ако имаш малко здрав разум, Тони, ще намериш нещо друго, с което да се занимаваш, нещо наистина полезно. Някой път можеш да попаднеш на някого, който е по-добър стрелец от теб.
— Или може би някой, чийто барут не е бил подправен.
Бакстър се усмихна леко.
— Надявам се, че не отправяш никакви обвинения за измама. Собствените ти секунданти наблюдаваха, когато оръжията бяха заредени.
— Да, но никой от моите секунданти не е химик. — Антъни хвърли на Бакстър подозрителен поглед. — Те не биха разбрали, ако един много хитър учен подмени барут.
— Хайде, Тони, всички чуха гърмежа, когато натисна спусъка.
— Със сигурност гръм и трясък имаше — съгласи се Антъни. — Но това не означава нищо. Куршумът е все още в револвера ми.
— Няма нужда да проливаш кръвта на младия Норис. И двамата знаем, че той не е от тези, които се дуелират, нито пък от тези, които нарочно си търсят белята. Когато те е предизвикал, не е бил на себе си.
— Да, съгласен съм, че такова държание изобщо не му е присъщо. — Антъни изглеждаше замислен. — Съгласен съм също, че нямаше да е кой знае какво удовлетворение да го застрелям.
— Радвам се да го чуя. — С тези думи Бакстър се запъти към файтона си.
— Само още едно нещо, Бакстър.
— Да?
Антъни го гледаше подозрително, а очите му се бяха превърнали в две тесни цепки.
— Подозирам, че тази сутрин си тук, защото младият граф на Ешъртън те е помолил да му помогнеш да спаси живота на приятеля си.
— И какво?
— Според слуховете старият граф ти е възложил задачата да управляваш семейното състояние и да се грижиш за Хамилтън.
— Какво целиш, Тайлс?
— Твоят полубрат получи това, което би трябвало да бъде твое. Ти имаш идеалната възможност да унищожиш наследството, което е било отказано на теб. — Ръката на Антъни се сви в юмрук. — Защо вече не си го направил?
В съзнанието на Бакстър прозвучаха думите на Шарлот.
„Антъни Тайлс очевидно е позволил на обидата, че е незаконороден, да определя пътя му, който със сигурност ще доведе до неговото унищожение. Слава богу, ти си избрал другата съдба.“
Бакстър погледна мъжа, който някога му бе приятел, и осъзна една истина, срещу която никога преди не се беше изправял. Баща му не му бе прехвърлил титлата, но бе подарил на незаконородения си син нещо от себе си. Антъни не бе имал този късмет.