— Няма да твърдя, че в миналото не съм мислил затова — отвърна бавно Бакстър. — Но може би съм избягвал изкушението да се впусна в отмъщение, защото съм открил, че има много по-значителни неща.
— О, да, твоята страст към химията. — Устните на Антъни се извиха в презрителна усмивка. — Но според мен няма нищо по-значително на този свят от отмъщението.
— Приеми един съвет от стар приятел. Опитай се да намериш в живота си нещо по-интересно от игралните домове и дуелите. Вече си твърде стар за тези неща, Тони.
— Не се опитвай да ме поучаваш, Бакстър. Достатъчно е, че се намеси в тазсутрешното ми забавление.
— Няма нужда да се преструваш на завършен циник. — Бакстър хвърли поглед към файтона, където го чакаха Хамилтън и Норис. — Осъзнавам много добре, че ти постъпи благородно в тази пародия на дуел. Съмнявам се, че благодарността ми има значение за теб, но все пак те моля да я приемеш.
— Чудесно! — Антъни му отправи хитра усмивка. — Твоята благодарност може и да ми послужи някой ден. Но те уверявам, че си ме разбрал неправилно. Никога не си губя времето с благородно държание. За един незаконороден то няма никакъв смисъл.
— В такъв случай може би си много по-уморен от постоянното преследване на твоите цели, отколкото сам предполагаш.
— Какво, по дяволите, трябва да означава това?
— От мястото, където бях застанал, имах възможност да забележа малко по-високо и вляво, отколкото трябваше. Ако оръжието ти не бе отказало, куршумът най-вероятно щеше да мине покрай ухото на Норис, а не да се забие в гърдите му. — Бакстър повдигна вежди. — Наистина си мисля, че намесата ми в тази работа не беше необходима.
Антъни го погледна, а на лицето му се изписа странно изражение. След това, без да каже нищо, се обърна и се насочи към своя файтон и самотата, която сам си бе наложил.
Бакстър го проследи с поглед, докато Тайлс се качи в скъпото си превозно средство и изчезна в мъглата. За миг му се стори, че Антъни се превръща в призрак. Почувства как вътрешно изстива и в стомаха му се образува топка. ТОВА МОЖЕШЕ ДА БЪДА АЗ.
На пръв поглед двамата с Антъни изглеждаха много различни. Тайлс запълваше живота си с трескаво вълнение и риск. Бакстър предпочиташе подредения и спокоен свят на своята лаборатория. Но и двамата бяха изградили стена около себе си, макар и по различен начин, за да скрият чувствата си, които биха ги направили уязвими.
Тези същите защитни стени ги обричаха на самота през целия им живот.
Винаги в миналото Бакстър се противопоставяше на онези, които временно го измъкваха от лабораторията му, за да го накарат да изпълни някое неприятно семейно задължение. Когато задачата във външния свят бе завършена, той с огромно облекчение се оттегляше обратно в предсказуемото си спокойно съществуване.
Но този път не чувстваше нетърпение да се върне към уюта на колбите и духателните тръби. Вече не искаше да бъде сам.
Шарлот изучаваше с любопитен поглед пълната червенобуза жена с посивели коси, която седеше до малката масичка пред огъня в кухнята.
— Много мило от ваша страна, че се решихте да дойдете, мисис Гейтлър.
— Мисис Уити ми обеща, че ще си струва. — Мисис Гейтлър присви кръглите си сини очи. — Тя също ми обеща, че никога няма да споменете пред никого, че съм говорила с вас за това, което се случи през онази нощ.
— Имате думата ми. В работата си съм изключително дискретна.
— Точно това каза и мисис Уити. — Мисис Гейтлър хвърли кос поглед на мисис Уити, която месеше тесто в другия край на стаята.
— Можеш да й кажеш всичко, Маги. — Мисис Уити окуражително й намигна. — Госпожицата наистина знае как да пази тайна.
— Още чай, мисис Гейтлър — предложи Шарлот.
Пристигането на бившата икономка на Друзила Хескет искрено я изненада. Ариел бе излязла от къщи преди по-малко от половин час, тъй като се бяха уговорили с Розалинд да пазаруват. Бакстър бе изпратил съобщение, информирайки я за щастливия завършек на дуела, но самият той все още не се бе появил. Шарлот си водеше бележки, свързани с разследването, като се опитваше да намери някаква връзка между отделните събития, когато мисис Уити с победоносно изражение на лицето бе обявила пристигането на икономката на Друзила Хескет.
— Отне ми известно време, докато я открия — призна мисис Уити на път за кухнята. — Тя всъщност не искаше да бъде намерена.
— Да, мисля, че бих приела още малко чай — отвърна мисис Гейтлър. — Разбирате ли, за мен е нещо съвсем ново дама като вас да ми предлага чай.