Шарлот се усмихна учтиво.
— Удоволствието е мое. — Не можеше да каже на гостенката си, че с удоволствие бе й наляла и джин, стига това да развърже езика й. — А сега, нека да поговорим за убийството.
Мисис Гейтлър хвърли последен поглед към мисис Уити, след което насочи вниманието си към Шарлот, като се приведе към нея.
— Разбирате ли, той не знаеше, че аз съм там.
— Кой не знаеше?
— Човекът; който застреля мисис Хескет Тя беше дала на целия персонал свободен ден. Често правеше така, когато очакваше лорд Ленокс. — Мисис Гейтлър се засмя. — Когато се срещаха, искаха къщата да е изцяло на тяхно разположение. Кухнята, килерът, всекидневната, всичко. Така можеха да го правят където си поискат.
— Сила, издръжливост — промърмори Шарлот.
— Онази нощ аз трябваше да бъда при сестра си, но в последния момент промених решението си. Не ми се ходеше никъде. Реших да остана вкъщи и да взема нещо болкоуспокоително, тъй като ставите ме измъчват от доста време. Бях в стаята си зад кухнята, когато го чух да влиза.
Шарлот се намръщи.
— Кого сте чули? Лорд Ленокс?
— О, не, не него. Винаги разбирах, когато се появеше Ленокс. — Мисис Гейтлър поклати глава, изпълнена с възхищение. — Двамата с мисис Хескет вдигаха много шум. Учудващо, но беше точно така.
— Моля, продължете, мисис Гейтлър. Непознатият, който е влязъл в антрето, не вдигаше ли шум?
— Не. И това беше твърде странно. Движеше се като безплътен дух. Разбрах за присъствието му само защото чух, че мисис Хескет разговаря с него.
Шарлот се вцепени.
— Значи го е познавала?
— Не мисля така. Изглеждаше много изненадана да го види. Искаше да знае какво прави в дома й.
— Казахте, че сте го чули да влиза. Той не почука ли на входната врата?
— Не. — Мисис Гейтлър се намръщи. — В такъв случай бих чула тропането по вратата. Предполагам, че е имал ключ.
— Ключ?
— Мисис Хескет имаше навика да дава ключ от къщата си на любовниците си. — Мисис Гейтлър сви рамене. — Ленокс също имаше ключ от къщата.
Шарлот незабележимо размени поглед с мисис Уити. След това отново се обърна към посетителката си.
— Какво се случи след това?
— Чувах двамата да разговарят известно време в антрето. Поне съм сигурна, че чувах гласа на мисис Хескет Него не можех да чуя ясно. Гласът му беше много нисък. Но зная, че той казваше нещо, защото мисис Хескет му отговаряше.
— Вие излязохте ли в антрето, за да проверите дали господарката ви няма нужда от нещо?
— Не, разбира се, че не. Предполагаше се, че аз съм излязла. Ако мадам знаеше, че съм в къщата, сигурно щеше да ме изпрати в кухнята да приготвя лека закуска за госта й. — Мисис Гейтлър направи недоволна гримаса. — Господарите изобщо не си спомнят, че са дали почивка на подчинените си, когато искат нещо да се свърши. Не е ли така, мисис Уити?
Мисис Уити издаде някакъв звук, който трябваше да изразява съчувствие, и продължи да меси тестото. Шарлот наля на посетителката още чай.
— Моля, продължете с историята си, мисис Гейтлър.
— Добре, чакайте да помисля. Докъде бях стигнала? — Жената се намръщи. — Вече няма много за разказване. След известно време мисис Хескет и непознатият джентълмен се качиха на горния етаж. Няколко минути по-късно чух изстрел. Много се изплаших, мис Аркъндей, наистина. Кълна се, известно време дори не бях в състояние да помръдна. След това го чух да слиза по стълбите.
— Чули сте стъпките му?
— Не, чух гласа му. — Мисис Гейтлър видимо потръпна.
— Кокер-шпаньолът на мисис Хескет, изглежда, се бе изпречил на пътя му. Той започна да ругае животното, което се скъсваше от лай. Извика му да се маха от пътя му.
— Кажете ми всичко, което чухте, мисис Гейтлър.
— Мисля, че той сигурно беше ритнал горкото куче. Чух как то изквича. Знам, че дочух стъпки към задния вход. Човекът премина покрай моята стая. Стоях съвсем неподвижна, дори не смеех да дишам, и се молех Никога в живота си не съм била толкова уплашена.
— Мъжът спря ли пред вратата ви?
— Не, слава богу. Излезе през кухненските помещения. Не посмях да изляза от стаята си дълго време, направих го чак когато се убедих, че той наистина си е отишъл. После кучето започна да вие. Качих се на горния етаж и тогава намерих мисис Хескет. Тя лежеше на пода, потънала в локва кръв. Беше ужасно! Изобщо не вярвам, че е умряла веднага.
— Какво ви кара да мислите така? — попита бързо Шарлот.
Мисис Гейтлър се размърда смутено.
— Тя, изглежда, се бе влачила по килима. Не беше стигнала далеч, само до гардероба. Беше отворила едно чекмедже. По цялото дърво имаше кръв. Сигурно се е опитвала да се изправи на крака. Беше ужасно!