Не, помисли си Шарлот, Друзила Хескет не се е опитвала да стане. Използвала е последната искрица живот, която й е била останала, за да скрие скицника с рисунките. Знаела е, че той съдържа единствената улика, която може да доведе до убиеца.
— Защо не повикахте полиция? — попита Шарлот — Защо не отидохте веднага да им разкажете какво сте видели?
Мисис Гейтлър я погледна така, като че ли Шарлот си бе изгубила ума.
— Да не ме мислите за луда? През онази нощ бях единственият човек в къщата. Властите щяха да сметнат, че аз съм убила господарката си. В такива ситуации винаги обвиняват прислугата. Сигурно щяха да ме арестуват. Щяха да кажат, че съм била заловена, опитвайки се да открадна сребърния сервиз или нещо такова.
Шарлот започна нервно да барабани с пръсти по масата.
— Какво точно каза убиецът, когато се спъна в кучето?
— Какво? О, да, на стълбите. — Мисис Гейтлър изпи последната глътка чай, останал в чашата й и се замисли. — Мисля, че каза: „Махни се от пътя ми, проклето псе!“ Или нещо подобно. Но да ви кажа истината, не думите се запечатаха в съзнанието ми в онзи миг, а гласът.
Шарлот се вцепени.
— Гласът?
— Беше груб и дрезгав.
Шарлот почти престана да диша. Мъжът, който й беше дал розата, беше същият, убил Друзила Хескет! Беше застанала очи в очи с убиеца!
Не, не точно очи в очи, напомни си тя. Мъжът с черното домино носеше маска. Имаше само един човек, който можеше да свърже този груб и дрезгав глас с определено лице.
— Какво има, мис Шарлот? — Мисис Уити изтръска брашното от ръцете си, а на лицето й се изписа загриженост. — Изглеждате така, като че ли току-що са ви ударили с нещо.
— Човекът, наел Джулиана Поуст, за да ми наговори онези лъжи за мистър Сейнт Айвс, най-вероятно е същият, който ми даде бележката предната вечер. — Шарлот започна да разтрива слепоочията си, опитвайки се да подреди в логически ред цялото това объркано положение. — А човекът вероятно е самият убиец. О, господи, трябва да побързам!
— Но къде отивате? — извика мисис Уити, когато Шарлот се втурна бързо навън.
— Да посетя Джулиана Поуст. — Шарлот спря за миг на вратата. — Страхувам се, че тя се намира в голяма опасност Трябва да я предупредя.
— Но, мис Шарлот…
— Мистър Сейнт Айвс скоро ще дойде. Когато пристигне, кажете му къде съм отишла.
Мисис Уити се намръщи.
— Защо мис Поуст да е в опасност?
— Защото тя е единствената, която би могла да посочи убиеца. Мога само да се надявам, че той все още не е осъзнал каква заплаха представлява тя за него!
Глава 16
— Докато ти говореше с Тайлс, Норис ми довери, че не може да си спомни нищо, свързано с дуела. — Хамилтън крачеше неспокойно в библиотеката. — Не си спомня и инструкциите, които е получил, когато магьосникът направи така, че той да изпадне в транс. Не си спомня изобщо нищо.
— Съобщи ли ти поне една причина да предизвика Тайлс на дуел?
— Не. Нито една. Не си спомня кога и защо го е направил. Каза, че докато не стрелял, не си давал сметка, че се е изправил срещу един от най-опасните дуелисти в цял Лондон.
— Спомня ли си, че ти и останалите членове на клуба сте се опитали да го разубедите да не предприема този дуел?
— Не. — Хамилтън спря пред рафтовете с книги. — Както сам виждаш, Норис изпадна в шок от цялото това положение.
Един поглед към замаяното, изтощено лице на Норис убеди Бакстър, че опит за сериозен разговор в този момент щеше да е съвсем безполезен. Неохотно подвикна на кочияша да остави младежа пред голямата къща на Ленокс. Хамилтън придружи приятеля си вътре, след това се върна и двамата се отправиха към дома на Бакстър. Не бяха говорили повече, когато не влязоха в библиотеката.
— Когато Норис се оправи, ще разбере, че си е извоювал завидна репутация — заяви Бакстър. — В края на краищата, той е един от малкото щастливци, имали смелостта да извикат Антъни Тайлс на дуел и оцелели след това.
— Така е. — Устните на Хамилтън се извиха в усмивка, въпреки сериозността на положението. — Каква ирония! Норис е най-добродушният и кротък човек, когото познавам, а сега за него ще се говори като за един безумно смел светски лъв.
— Надявам се само, че това няма да го замае.
— Не вярвам. — Усмивката на Хамилтън се стопи. — Той е благодарен за това, че още е жив. Последното нещо, което ще направи, е да рискува отново живота си.
— След като той не си спомня нищо, ще трябва да разчитам на информацията, която ще ми дадеш ти. Ще ми помогнеш ли да открия кой е този шарлатанин, който нарича себе си магьосник?