— Господар буден?
— Господарят ти е гладен!
— Господар ще яде и ако господар иска, в двореца има вино от Херес, но — той се чукна леко по главата и намигна на Рори — то забранено за правоверни като господаря.
— Освен когато се дава като лекарство, а нека Аллах е свидетел, аз се нуждая от лек.
— Тогава ще ти се донесе. — Млийка се обърна да излезе, но Рори имаше още едно желание.
— Кажи на Елмира да го донесе.
— А, да, господарю — ухили се Млийка и посочи към тялото на Рори. — Вижда се, че господар повече нуждае от Елмира, отколкото от Млийка. Когато се изправи финиковата палма, трябват нежни пръсти да откъснат плода.
Рори се огледа да запрати нещо по ухиления негър. Вместо това посегна и издърпа копринения шнур около тялото си. Млийка отстъпи няколко крачки и спря.
— Господар няма защо срамува. Трябва бъде горд…
— Марш навън, черен джин на шейтани, и да не си се върнал до утре сутринта! Потърси някоя женска из готварницата с кожа, черна като твоята, защото и ти имаш нужда от нея, както аз от Елмира.
Млийка се ухили още повече.
— Сторих го, господарю. Докато господар спи, Млийка взел две жени. Млийка силен мъж. Жените вият. Млийка обича жените вият като хиени. Ай, ай, ай! Втората вие повече от първата и сега аз потърся трета, която тя вие като бабун.
Този път Рори събра достатъчно енергия да се наведе и грабна чехъла от пода. Запокити го към Млийка, който го улови, подхвърли го от едната ръка в другата и притича да го върне на мястото му до другия. С едно завъртане на белите поли на джелабата си изчезна. Рори не изчака и минутка, когато вратата отново се отвори и Елмира влезе с дълбока гарафа от кристал и тънкостеблена чаша за вино.
Никога преди виното не му се беше струвало тъй вкусно, както това червено испанско вино. Рори пресуши две чаши. То се спря в стомаха му и разля топлината си по тялото, когато той притегли Елмира. Целуна я по очите, бузите, устата, после завря носа в меката плът, скрита под ефирната материя на дрехата й.
— Вечерята ще пристигне след минутка, господарю.
— Мога да ям и по-късно. Седни до мен. Любимката ми, която с такава наслада къса фурмите. За теб съм по-гладен, отколкото за всякаква храна.
— Радвам се да го чуя, господарю. Това прави Елмира щастлива.
— Много нощи, любима, съм те обладавал в сънищата си. Ти идваше в леглото ми нежна, мека и благоухаеща. Но винаги в най-решителния момент на любовта ни се събуждах.
— И тогава, господарю?
— Оставаше ми само един начин да довърша започнатото в съня — протегна ръка, тя я погледна и му се усмихна.
— Слаб заместител. — Наведе се и го целуна.
— Дяволски слаб. Но кажи, ти мислеше ли за мен?
— Ти ми липсваше, господарю, но се утешавах, като се грижех за господарката Ясмин.
— Господарката Ясмин? Как е нейно кралско височество? Тази белокожа, тесноноса кучка?
— Понякога е много мила към мен, друг път много жестока. Изглежда най-доволна, когато разговаряме за теб. Тя говори много за теб.
— Само лоши работи, предполагам.
— Прав си, господарю. Но изглежда много се интересува от теб. Иска да й говоря за теб. Иска непрестанно да й разказвам как ме любиш и какво точно ти правя, за да ти доставя най-голяма наслада. После, когато й кажа, тя те ругае и кълне, че никога не би правила такива неща на никой мъж. Каза, че били вулгарни, но аз й отговарям, че когато една жена обича силно тялото на даден мъж, би сторила всичко, за да го задоволи. Но господарката Ясмин казва, че устните й са много малки, пръстите й много нежни и че не е създадена, за да приюти мъж като теб. Но колкото и да говори, все настоява да й разказвам за теб и ми се струва, че изпитва удоволствие от това. Можем да говорим за господарката Ясмин някой друг път, господарю. Сега си гладен.
Елмира се изплъзна от ръцете му и излезе, за да се появи с тежък поднос, покрит с бяла кърпа. Занесе му го, потопи си пръстите в топлия грис, отбра най-сочните парченца агнешко и му ги поднесе с апетитни зеленчуци. Когато се нахрани, той падна по гръб и изрита чаршафа.
— Хайде — прошепна й той. — Виж как стърчи изправена финиковата палма. Плодът й чака да го откъснеш.
Тя духна кандилото, но той чу стъпките й да се отдалечават в мрака.
— Къде отиваш?
— Да взема малко мехлем. Много време измина, господарю, откакто не съм познала милувките ти и с мехлема ще бъде по-лесно за теб и по-безболезнено за мен.
— Тогава побързай! Ще броя до сто и ако тогава не се върнеш, кълна се, че ти ще станеш излишна. Да не мислиш, че мога вечно да чакам?
— След толкова дълго време една две секунди не значат нищо. — Гласът й беше напрегнат и той долови заглушено хлипане. Вратата се затвори, ала веднага след това се отвори пак и той чу приближаващите се стъпки.