Докато една сутрин се събуди, долавяйки клатушкането на тясното легло и ярките отражения, които се гонеха по белия таван.
Лежеше и се мъчеше да сбере забърканите нишки на съзнанието си, докато с нечовешки усилия спусна крак отстрани на койката и го сложи на пода. Като съобразяваше всяко движение, той се заклати към малката мивка, където дрънчаха глинени кани в един леген. Наведе се напред, сграбчи дръжката на една и изля водата върху главата си. Тя го освежи достатъчно, за да прекоси тясната каюта и да отвори вратата, водеща към палубата. Видя тялото на Млийка, проснато върху сламеник на пода. Млийка подскочи и влезе вътре.
— Господарю!
— Кога отплавахме?
— Вчера по обед, господарю.
— Тогава ме измий и обръсни. Трябва да изляза на палубата. Къде е Тим?
— С капитана, господарю.
Рори си спомни как Спаркс винаги се явяваше пред екипажа в най-изискано облекло, докато пиеше донесеното от Млийка кафе, и накара роба да разрови из сандъците и види какво му е приготвил Вольяно. Имаше няколко костюма по новата френска мода, които избягваха разкошните атлази и брокати и прилепваха към тялото. Панталоните бяха от фино бяло вълнено трико, а жилетките имаха дълги опашки, разкрити отпред. Рори облече бяла риза с широка, вдигната яка, гарнирана в черно. Шапката му представляваше огромен полумесец, който го правеше поне осем фута висок. Късите бели копринени чорапи и обувките от тънка кожа бяха също нови. Млийка тръгна напред, а той излезе от каютата и се изкачи на кърмата. Джеху и Тим разговаряха с непознат човек. Бяха се навели над перилата, загледани към главната палуба, където редицата голи мъже се въртяха в кръг под ритъма на там-там, който отмерваше темпото си така, че те преминаваха от бавна крачка към бързо подскачане и обратно.
Дотолкова бяха погълнати от движенията на негрите, че Рори стига до перилата незабелязан. Застана до Тим и сложи ръка на рамото му. Тим се извърна и като видя Рори, възкликна:
— Бях започнал да мисля, честна дума — той задържа Рори настрана да се възхити от изящното му облекло, — че онези мадами и аверчета те поозориха. Но ти успя да се справиш.
— Струва ми се, Тим, че когато те погледнах, ти яздеше момче клю.
— Разкарай се, авер! Правил съм го неведнъж, но Джеху е свидетел. Нека ти каже, че клеветиш клетия Тим и в думите ти няма капка истина.
— Така ли, Тими? — смигна Джеху на Рори. — Помня, че те видях, но помислих, че с момчето танцувате нов ирландски танц.
— Ясно е, че съм тръгнал на път със смъртни врагове. — Той едва не откъсна ръката на Рори. — Това е мистър Дженкинс, първият помощник.
Рори се поклони и протегна ръка на една петдесетина годишна свъсена личност. Черната му прошарена брада и гъстите вежди почти скриваха цялото лице. Поздравът му беше кратък и строго официален. Явно Рори се намираше пред мъж, който не се бе поддал на неговия чар. Все пак Рори му се поклони.
— Мистър Дженкинс, наредете, моля, черните да бъдат откарани в трюма, а вие, капитан Портър, заповядайте на екипажа да се събере на палубата. Искам да поговоря с тях. — Рори намери за естествено да дава заповеди.
— А какво ще правим дузината арабски войници, които са на борда, сър — запита Дженкинс, с очертана на фона на брадата му влажно-червена долна устна. — Не съм в състояние да им кажа. Не мога да произнеса ни дума на дяволския им език.
— Толкова по-добре — Рори изпита неприязън към човека. — Ако бяхте понаучили арабски, както направи капитанът, бихте научили нещо ценно по време на престоя си в Мароко. Но оставете войниците, аз искам да говоря само на екипажа.
Мина известно време, докато разчистят палубата от робите и Рори със задоволство забеляза добрия им вид, докато се прибираха. Кожите им блестяха, бяха добре хранени и повечето се хилеха. Стана му приятно, когато Тим съобщи, че лично е поел грижата за робите. Рори знаеше, че Тим ще внимава да се отнасят добре с тях.
Най-после черните бяха прибрани и Рори забеляза добре почистената палуба, ярката боя и блестящо лъснатия месинг. Джаху положително знаеше как да поддържа кораба чист. Свирката на боцмана запищя и екипажът се събра на главната палуба, скачайки от въжетата, откъм задната мачта, от кухнята и от дърводелската работилница. Събраха се и впериха погледи в него.
— Господа! — усмихна им се Рори, припомняйки си за капитан Спаркс. — Обръщам се към вас като господа за пръв и последен път по време на този рейс. Целта ми да ви повикам тук е да ви се представя. Аз съм сър Родрик Махаунд, собственик на този кораб. Капитан е капитан Джеху Портър, а капитан Портър действува по моите заповеди и по нарежданията на моя съдружник мистър О’Тул. Плаваме под знамето на полумесеца на Османската империя, под властта на големия султан на Великата порта и на моя брат, султанът на Саакс. На този кораб не доминират нито британското, нито американското знаме. Аз съм законът и това, което кажа, става закон. Избавих всички ви от робство в Мароко, което беше сигурен път към смъртта. Дадох ви право на избор и не мисля, че бихте желали да се върнете обратно. Поради това вие ми дължите малко благодарност и аз очаквам да я изразите с доброто си желание и добрата си работа. Щом като стоварим товара си благополучно на пристанището, вие ще бъдете свободни да избирате да постъпите пак при мен или да се завърнете в родината си. Ще ви се заплащат редовни заплати и аз ще се погрижа да ви се отдели част от печалбата от този рейс. Изглежда ли ви това честно и справедливо?