— Да, сър! — одобрението беше ентусиазирано и искрено. Някои от екипажа хвърляха баретите си във въздуха, приветствувайки Рори.
— Ние караме роби — продължи Рори. — Дали това са хора, или добитък, няма да разискваме с вас. Но дори да бяха добитък, те са ценен добитък. Колкото повече стигнат до пристанището, толкова по-добре ще е за нас. Заслужават да се отнасяме човешки към тях.
Последваха нови приветствия.
— А сега, макар че едва ли ще запомня имената ви от първия път, искам да ми се представи всеки. — Рори посочи в една точка непосредствено пред него. — Да ми каже името и ранга си. Преди да свърши пътуването, ще познавам всички ви. — Той посочи един висок мъж с бръсната глава. — Започни ти.
— Йохансен, сър, дърводелец на кораба.
Един по един членовете на екипажа запристъпваха и казваха имената и ранга си. Рори не запомни почти нищо, но забеляза, че повечето срещаха погледа му. Малцина не го сториха. Той разбра, че те са потенциални метежници заедно с първия помощник Дженкинс, на когото не би могъл да се довери. Знаеше, че не съществуваше екипаж без недоволни. Видът на малката група мавърски войници на фона му вдъхваше увереност. Тези мъже бяха въоръжени с мускети и натежали от амуниция колани.
Мина известно време, докато свърши представянето, и когато после тълпата се разпръсна, Рори видя, че готвят обяда на робите, които бяха изведени на палубата. С удоволствие забеляза появата на огромни кошове лимони. Всеки поднасяше дървената си купичка и получаваше един лимон. След това им раздадоха вода и всеки получи порцията си. После с кофи морска вода обляха мъжете да се измият, а те подскачаха по палубата, докато слънцето ги изсуши. Пратиха ги в трюма и се появи нова група. От Тим Рори научи, че робите били разделени на три групи. Всяка прекарвала известно време на палубата, а след това я отвеждали долу. Докато едната група се намираше горе, останалите измивали и почиствали нейното помещение.
По-късно, седнал с Тим и Джеху в спретнатата капитанска каюта, той поздрави Джеху за вида на кораба, за порядъка и дисциплината, поддържани сред екипажа.
— Казах ти, че съм добър капитан, Рори.
— Първият ти помощник, Джеху, как му беше името?
— Дженкинс.
— Какво ще кажеш за него?
— Добър човек, Рори. Е, в началото недоволствуваше, че трябва да служи при мен, като заявяваше, че никога не би получавал заповеди от мелез. Но се примири. Никога не е бил особено приказлив или любезен, обаче е надежден. Да, сър, надежден.
— Не се съмнявам в това, но ми се струва, че има причини да не ме харесва.
— Е, такъв си е той. Вечно начумерен. Не обича да си губи времето с никого. — Той се взря в Рори, поклащайки глава при думите си. — Зет му беше единият от притежателите на „Юнона“.
— Който беше застрахован. Освен това имаше трима други моряци, които не ми направиха особено впечатление. На единия помня името. Карвър. Имаше и двама други. Единият имаше татуиран орел върху гърдите си, а другият — млад и доста симпатичен момък — беше с дълга черна коса, падаща на раменете му. Какво ще кажеш за тях?
— Карвър го бива. Способен моряк. Той изживя тежко залавянето си, защото има жена, която е инвалид. Татуираният е Барнас, с когото плавам за пръв път. Той е адвокатът на екипажа, ако можем така да го наречем. Дългокосият е португалец от Кейп Код, казва се Барбоса. Защо питаш за тях?
— Те бяха единствените, които не ме погледнаха в очите, когато пристъпваха да си кажат имената.
— Барбоса е наред — засмя се Тим. — Вместо към теб, той гледаше мен, там е работата. Аз и той някак се разбираме. По-голямата част от живота си аз съм бил моряк, Рори, и винаги вярвам… — той се поколеба за миг — вярвам във „връзките“. Да го наречем така. Пътуването ще бъде дълго, знаеш.