Рори чувствуваше, че в края на краищата ще се съгласи. Повече или по-малко бе оставен все пак на милостта на този привлекателен младеж, тъй като той не би знаел как да постъпи. Имаше жива стока, за която трябваше да се погрижи, да я подслони и нахрани. Животните не бяха бали памук или посуда. Караше жива стока и след като бе имал щастието да не загуби нито един по време на пътуването, жадуваше час по-скоро да се избави от тях. Да, ще уведоми Елфинстън, непременно.
Накрая Елфинстън му предложи да подпишат споразумение. Дрънна камбанката и се появи стар, прегърбен служител, който под диктовката на Елфинстън написа договор, оставяйки място Рори да подпише, когато реши. Отклонявайки поканата на Елфинстън да обядват в неговия дом на хълмовете, той все пак прие предложението за кола и каруцар, с който да се върнат на пристанището. Елфинстън се извини за колата, която беше местно производство, но поне беше чиста и седалките й бяха подплатени с моряшко платно, така че се пътуваше по-приятно.
Макар че колата друсаше, а конете тичаха в тръст, вместо да се тътрят като воловете, Рори изведнъж зажадува за Саакс и бързите арабски коне, които той и Баба яздеха заедно. Искаше му се да препусне към разпадащата се джамия, да послуша историите на старите разказвачи на приказки и после, най-приятното, да препусне обратно към мръсния дворец на Саакс и избере жена от харема си. Не Елмира. Елмира беше за тиха любов, а тялото му се нуждаеше от нещо повече след дългото въздържане. Спомни си за своя харем, в който имаше една персийка, чиито топли устни облизваха желанието му. Нея би избрал. Почувствува как слабините му набъбват. Персийката ли? По дяволите! Би взел която и да е от тях. Която и да е, стига да му беше под ръка в момента. Милостиви боже!
Въздъхна и скръцна зъби, надявайки се, че Тим няма да забележи очевидните белези на възбудата му, но бе невъзможно да го скрие.
— Трябва да научиш нещо, жребчето ми Рори, ако ще ставаш моряк. Човек има нужда да се успокоява от време на време и ти трябва да се примириш с факта, че за това има и други начини, когато не си на суша и нямаш под ръка жена.
— Но сега сме на суша и съм сигурен, че тук може да се намерят жени.
Той заговори на коларя, негър с интелигентна външност, който говореше доста свободно английски, и му заръча да ги откара в града. Впечатлението, което градът направи на Рори след занемарения вид на пристанището, беше доста приятно. Допреди няколко години той бе испанска колония, а Испания беше добър и стабилен строител. Къщите, магазините и църквите бяха от солидна зидария, защото испанците не вярваха на дървените конструкции. Улиците, макар и тесни, бяха засенчени от палми и буйни тропически храсталаци. Сноповете яркочервени бугенвили бяха засети покрай варосаните в бяло стени. Странни растения с оранжеви, червени, жълти и зелени листа разцъфваха като цветя, а през решетъчните стоманени порти се мяркаха градини. Макар че в този час на деня срещнаха само неколцина, тези, които Рори видя в централната част на града, бяха добре облечени и преуспяващи на вид.
След като обиколи около резиденциите и търговския квартал, коларят, сякаш долавяйки мислите на Рори, зави и се обърна към него:
— Господар сър може иска жена? Има една улица в този град, където жени, сър господар. Ако иска, аз може заведе.
Рори мислено благодари за неговата прямота. Деликатните думи и хитри косвени намеци не бяха за сегашното му настроение. Коларят бе изразил сбито точно това, от което се нуждаеше Рори — жена. Просто жена. Не жената, или някоя нарочна жена. Ако беше млада и красива, толкова по-добре. Най-важното беше да е жена.
Той подхвърли една сребърна монета на коларя, който я сграбчи във въздуха.
— Тъкмо това търся, момко. Сръгай конете.
— Да, сър, господар мъж. — Камшикът изплющя върху гърбовете на конете.
— Не може да бъде по-лоша от Мама Тъпчи-кръв, при която ме заведе в Ливърпул, Тими. Изглежда много отдавна, нали?
— По-добре да не мислим за това, Рори. Сега сме добри приятели. Тогава ти беше просто моряк, когото подлъгвах за една гвинея. Нещата са различни сега.
Завиха зад един ъгъл и Рори плъзна поглед, където сочеше камшикът на коларя.
— Тук са — каза момъкът и забави конете.
Беше тясна уличка със спретнати, добре поддържани къщурки. По-старите бяха каменни, а новите дървени. Всяка имаше градинка с цветя, а по широките стъпала, водещи към вратата, орляци момичета в пъстри облекла им махаха. Бяха с всички нюанси на кафявия, мургавия и белия цвят. Някои на вид испанки, а тук-там блондинка с млечнобялата кожа на англичанка. Изкушаваха ги обитателките на всеки дом и Рори се канеше да спре в първия от тях, но коларят, широко усмихнат, гордо посочи към една по-голяма и по-внушителна сграда в края на улицата. Нейните два етажа се извисяваха над останалите и пъстро облечените млади момичета изпълваха галерията на втория етаж. По такъв начин, живеещите тук се отделяха от онези, при които се прекрачваха само няколко каменни стъпала, на които очакваха клиенти.