— Там са най-добри. — Белите зъби блеснаха над устните с цвета на зряла слива и младежът размаха камшика си. — Най-хубави момичета там, господар мъж. — Спря пред входа и слезе да задържи конете.
Млад негър, облечен в най-невероятния костюм, който Рори някога беше виждал, излезе от портата и спря до колата. Ухили се подканящо и посочи към вратата. Прилепналите към тялото му панталони от ярко копринено трико с цвят на смарагд очевидно бяха скроени специално, за да привличат вниманието върху свръхизобилната му надареност. Носеше ярко палто от блестящо бяло империе, щамповано на големи червени рози, жилетка от оранжев атлас, чорапи от тафта и огромен тюрбан, ярко виолетов на цвят, декориран с бели пера от петел.
— Бисмиллах! Моят господар и повелител. — Той се поклони толкова ниско, че високият му тюрбан падна, разкривайки гъстата къдрава коса. — Моят господар и повелител, братът на господаря шанго.
За миг Рори не можа да отвърне, после си припомни реката край Ринктъм Кясъл, когато той и Баба бяха застанали на брега и той бе посочил негъра заради неговата феноменална разбитост.
Скочи от колата и сложи ръце върху рамото на младежа.
— Ти ли си, Файал?
— Аз съм, господарю.
— А Мери Дейвис? Милостиви боже, тук ли е тя?
Мъжът взе едната ръка на Рори и я целуна.
— Мисис Фортескю е тук.
— Мисис Фортескю ли?
— Същата, която някога беше Мери Дейвис, господарю и повелителю.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Изглеждаше невероятно, ала бе истина. Тук, в Порт ъф Спейн, на другия край на света от Глазгоу и още по-далеч от Ринктъм Кясъл, Рори бе срещнал Файал. И дори нещо по-важно, пак се беше събрал с Мери Дейвис, макар че сега тя беше мисис Фортескю. Кой ли беше този Фортескю? Е, който и да беше, Рори възнамеряваше да му окачи рога. Щеше да окачи на копелдака рога, по-големи от тези на елените в родната Шотландия. Като се сбогува набързо с Тим и нареди на коларя да го откара на пристанището, Рори последва Файал през отворената врата на къщата. Беше тъмно и прохладно под засенчения покрив и дори в изпълненото с цветя патио той изпитваше чувството на прохлада, идваща от палмите и малкия фонтан, чиято вода преливаше в мозаичен басейн, заобиколен с папрат.
— Моля, почакайте тук, господарю и повелителю. — Файал посочи една каменна пейка, засенчваща слънцето чрез широките, метално зелени листа на един бананов храст. — Отивам да кажа на мисис Фортескю, че сте тук.
Свали си тюрбана и отри с длан потта по челото си.
— Проклет маймунски костюм — каза той на английски. — Проклети тесни панталони. Мисис Фортескю каза да ги нося, аз пък казвам на мисис Фортескю, че ако не нося никакви панталони ще има повече работа, но тя казва, че вече не съм черен дивак.
— Почакай. — Рори продължи да говори на арабски, радвайки се на възможността пак да поговори на езика, който го връщаше в Африка. — Не казвай на мисис Фортескю кой е тук. Кажи й просто, че един господин иска да я види.
— Ще стане. Искам да кажа — става. Проклет английски труден, но почти забравих друг да говоря. — Обърна се и изтича по стълбите толкова бързо, доколкото краката му позволяваха. Върна се след миг задъхан. — Мисис Фортескю казва мъжът да почака. Тя дойде долу. По-добре застанете зад банана. — Файал се ухили. — Тя не ви вижда отдавна. Тя дяволски изненадана.
Рори установи, че трепери от възбуда. А също и от желание, тъй като чувствуваше набъбването в слабините си. Вярно, той никога не бе обичал Мери Дейвис, поне не мислеше така. Но никога не бе могъл да забрави прекараната заедно нощ и дори нещо повече — беше й безкрайно благодарен за нейната добрина. Сега възможността да я види го караше да осъзнае, че тя заема много по-важно място в сърцето му, отколкото бе очаквал. Мери Дейвис! Пристанищна уличница от Глазгоу! Не можеше да забрави уюта на малката й стаичка, вдъхновения й начин да се люби и предложението й да остане в Глазгоу. Мери Дейвис! Неотдавнашният му сън с нея възбуди още повече желанието му.