Тим тръгна пред Рори по стълбището. На половината път Рори се обърна, дочул думите на Мери:
— Не забравяй да доведеш Нашият Хари с теб.
— Аз също ще възстановя силите си с бутилка порто.
— Само това? — Тя се наведе напред, така че Рори да може да види гърдите й. — Само това! Нищо друго не е нужно на Нашият Хари!
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Рори се върна с неразположения Тим на „Шейтан“ и намери Джеху да обядва сам под един навес на задната палуба. Робите, които сега се радваха на свободата на средната палуба през деня поради нетърпимата задуха в трюма, спяха, облегнати на перилата, или разговаряха на малки групички. Джеху извика с ръка Рори и Тим, които седнаха край масата, доволни от сянката на навеса след горещия пек по време на пътуването. Рори се впусна да му разкаже случилото се и за намерението си да свали товара от кораба и да ги откара в Мелроуз, докато дойде време за продажбата.
— Яли ли сте? — попита Джеху след като одобри плановете на Рори.
Рори поклати глава. Бе възнамерявал да вечеря с Мери, но бе огладнял от работата през деня, а и Тим в сегашното си състояние се нуждаеше от храна. Реши да похапне и прие поканата на Джеху. Без да се усмихва, със сериозно както винаги лице, Джеху бутна една дървена паничка към Рори. Тя бе пълна с лепкава, черна материя.
— Какво е това? — погледна Рори и се намръщи. — Очакваш да ям от тези дяволски местни храни ли, Джеху? Ако е шега, съвсем неподходящо е да си играеш с изгладнели хора.
— До края на живота си ще ядем това, надявам се. Златото, което тази работа може да ни донесе, би купило всяка храна, която си пожелаем. Виж, Рори! Какъв товар имаше предвид за обратния курс към Гори?
Рори сви рамене. Не беше мислил чак толкова надалеч.
— Може би захар, може би ром.
Джеху го изгледа тъй, сякаш не очакваше да открие ум в главата на Рори.
— Захар? За какъв дявол им е на арабите захар, освен може би няколко лъжици да си подслаждат идиотския ментов чай? Колкото до рома, те го пият само скришом. Не, Рори, тук има нещо, с което можем да натрупаме състояние и което няма да ни струва дори един меден цент. Знаеш ли какво е това?
Рори огледа съдържанието на купчинката и я прехвърли на Тим, клатейки глава в неведение.
— Чиста смола — насочи пръст към купичката Джеху. — Помниш ли защо се забавихме в Танжер — за да изкараме „Шейтан“ на кила и да го натъпчем с калчища. Знаеш ли защо? Защото нямаха смола, а там тя се намира рядко. Е, добре, това е смола и тук е единственото място на света, където я има толкова много, че не знаят какво да я правят. Можеш да вземеш колкото си искаш безплатно.
— Как ще я прекараме? — попита Тим.
— Всемогъщи боже! Виж там долу — Джеху посочи към полегналите на средната палуба негри. — Говорите, че искате да възстановите състоянието им. Двуседмично мъкнене на смолата в торби и транспортирането й ще доведе всеки мъжкар в такова добро състояние, че мускулите му ще изпъкнат. Тогава можеш да ги продаваш.
— Сигурен ли си, че ще има пазар за това в Гори? — Рори мушна пръста си в купичката.
— Ясно е, че не си бил много по море, Рори. Какво ще кажеш, Тим? Ти трябва да знаеш. Бил си моряк.
— Струва колкото теглото си в злато, Рори. Всички кораби ще пожелаят да се изкарат на док и да бъдат смазани, като знаят, че го има. И ако, както казва Джеху, няма да ни струва нищо, освен кирията на няколко волски коли, ще бъде чиста печалба.
Джеху кимна утвърдително.
— И докато всичките ти роби се загладят и натрупат мускули, продай ги, ние ще сме натоварили кораба с най-ценния товар, който може да се закара в Африка. Три четвърти смола, а останалото също така много ценно.
— Какво?
— Индиго.
Беше ред на Рори да изгледа Джеху с пренебрежение.
— А за какъв дявол им е на арабите индиго?
— Как щеше да живееш, ако не бях аз да те уча? — засмя се Джеху. — Върни мислите си назад, Рори. Помниш ли, когато товарехме тези мъжкари в Танжер, че някои имаха сини петна на темето си, или не си забелязал?
— Като ми казваш, си го спомням — кимна глава Рори при спомена за особения синкаво черен оттенък на някои роби.
— Е, те са сини мъже — обясни Джеху. — Някои мъже в Африка наследяват старинни обичаи. Вместо да забулват жените, а мъжете не, именно големите мъжкари си крият лицата от скромност, а оставят жените си с открити лица. Наричат се туареги. Самите те не са негри, но имат негри роби и някои от нашите момчета идват оттам — от сините. Туарегите носят само сини джелаби и боята прониква от тях в кожите им. Техните роби носят същите сини дрехи. Индигото е най-добро от всички сини бои. Затова ще отделим част от трюма за индиго и ще го заменим с туарегите за нови негри. С товар от смола и индиго ще бъдем далеч по-добре от ливърпулските и бристълските роботърговци, натоварени с все едни и същи мъниста, огледалца и медни ведра. Ще имаме нещо, от което африканците наистина се нуждаят, не стока, която да задоволява самолюбието им.