Той надзърна, намествайки окото си върху светлия отвор. Стаята беше малка, с едно легло до насрещната стена. На него се беше изпънал Файал, гърчещ медната си плът върху белотата на чаршафа. Главата му се люлееше в бясна възбуда. Беше го яхнала жена с кожа като мляко и дълга руса коса, падаща като воал върху лицето й. Тя беше върху Файал и страстта й надминаваше неговата. Гърчовете на младежа очевидно усилваха насладата й.
Косата й, дявол го взел, косата й! Тя покриваше лицето така, че Рори не можеше да го види. Продължаваше да гледа, чувствувайки как слабините му набъбват, подканени от топлите пръсти на Мери, които се плъзнаха по изпъкналата материя на панталоните му. По стиснатите ръце на Файал и по извиващия се гръб Рори долови, че той е вече готов. Файал пое дълбоко дъх и простена заглушено. Стонът му се смеси с резкия писък на жената. За няколко секунди тя се задържа върху него неподвижна. После с усилие, което сякаш изсмука последната й капка сили, тя се освободи, претърколи се и се изправи, отдавайки последна оценка на облекченото тяло на Файал, като го опипа бавно с едната си ръка. Обърна се, загледана, без да съзнава, към Рори и вдигна разчорлената си коса над челото, поглеждайки, без да знае, Рори в очите.
Беше негов ред да изпъшка. За бога! Това беше Мери — лейди Мери Фиц Олбани, принцеса Ясмин, която бе видял за последен път, когато я заведе на борда на кораба в Танжер. И ако това беше Мери, значи Елмира е с нея, а с Елмира е неговият син, защото трябваше да бъде син!
Той се отпусна до Мери. Тя го сръга, връщайки го към реалността.
— Тази ли е, за която мислеше?
— Тя е.
— Искаш ли да погледнеш още?
— Не искам никога вече да я гледам. Но за мен е важно, че тя се намира тук. Трябва да я видя.
— Несъмнено ще бъдеш поканен в дома на губернатора. Вероятно вече се знае, че милорд барон ъф Сакс е в Тринидад. Разбира се, би могъл да я посетиш и непоканен…
— Тази дама и аз имаме много да си говорим. Но мисля, че ще трябва да изчакам с визитата. Точно сега имам много работа.
— Например каква, Рори?
— Да се разпоредя с робите.
— Уви, мислех, че съвсем друго ще искаш „точно сега“.
— Например, Мери?
— Да дадеш на Нашият Хари необходимото спокойствие след разстроилата го гледка.
Той й се усмихна в мрака.
— Е, след това не бива да се отказва на Нашият Хари. Току-що го разбрах.
Тя се надигна от леглото и протегна ръка. Преди да я улови, той хвърли небрежен поглед в другата стая. Лейди Мери се обличаше, без да поглежда към Файал. Бързаше. Е, нека! Той също бързаше. Смъкна се от леглото и на пръсти се измъкна от стаята, следвайки Мери по коридора. Трябваше да побърза, за да продължи с нея. А най-нетърпелив беше Нашият Хари. Колкото и да бързаше Рори, Нашият Хари все вървеше пред него. Непрестанно го предвождаше.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
На другата сутрин Рори едва намери сили да остави Мери Фортескю. На драго сърце би се излежавал в леглото до нея, сърбайки силното черно кафе и отговаряйки на милувките й. Неохотно се стресна, а след това му беше още по-трудно да се върне на кораба и да напусне града, без да разбере нещо повече за Елмира. Краткият му разговор с Файал потвърди предположенията му за Елмира. Файал го увери, че била тя. После, в случай, че предположенията на Рори бяха правилни, по това време тя трябваше да е родила сина му. Въпреки че първото му намерение беше да се втурне към резиденцията на губернатора и да отведе Елмира, някакво предчувствие надви нетърпението му и го възпря. Винаги можеше да се оправи с лейди Мери. Какво ли посрещане можеше да чака от нея? Едно нещо поне бе научил. Тя не бе вече ледената девственица, бранила девството си, издирайки лицата на емири и бейове. Не можеше да разбере, дори след като със собствените си очи бе видял с какъв бяс бе похитила Файал, как тази студена красавица може да изпитва подобна животинска разюзданост. Но такава бе истината и сега тя бе тук, в резиденцията на губернатора, а също така и Елмира. Никоя от двете нямаше да замине веднага, защото той трябваше да се погрижи най-напред за живия товар.
Щом се качи на борда на „Шейтан“, Рори се опита да прогони чувствата си на заден план. Тъй трудно беше да ги подреди всичките. Съзнаваше, че онова, което изпитва към Мери Фортескю, не е любов, но какво беше в такъв случай? Приятно му беше да е с нея и при боричкането в леглото тя нямаше равна на себе си. Сега, след като бе видял действията на лейди Мери с Файал, съзнаваше, че на драго сърце би сменил мястото на младежа. Би го задоволила лейди Мери в новата си роля. Но може би повече от разюзданата похот на Мери Фортескю, или от разгорилия се огън в лейди Мери, той жадуваше за тихото задоволство, което винаги бе изпитвал с Елмира. А сред всички тези мисли се заплиташе и смущаващият спомен за мулатката, която бе срещнал в Мелроуз. Какво беше името на онази повлекана? Мария? Под нечистотиите, които я покриваха, имаше нещо, за което си струваше да се помисли. Но тъкмо сега дявол ги взел всичките! Да вървят на майната си! Той се усмихна. Беше ги имал всичките, с изключение на Мария. Някой ден ще я потопи в леген с вода и ще я измие. Но стига разсейвания! По-добре да се замисли за робите.