— Е, Рори, не… — провисна глава Тим. — Работата е, че ти ми хареса. Вярно, че те подмамих, но през цялото време си мислех, че ще станем приятели по време на курса. Честна дума, харесваш ми, Рори.
Рори не му обърна внимание.
— Имам ли позволението ви да се бия с този човек, капитан Спаркс?
— О, не — усмихна се Спаркс, — той би ви нашарил с камшика, мистър Махаунд. Тим О’Тул е най-добрият боец на този кораб.
— Може би ще успея да го надвия.
— Може би не бихте успели. — Капитанът огледа одобрително широките рамене и високия ръст на Рори. — Не ми изглеждате слабоват, но аз не позволявам на офицерите си да влизат в юмручен бой с екипажа. Може би ще можем да уредим нещо по-нататък, мистър Махаунд. На дълъг воаяж ни липсват развлечения и все ще измисля нещо. Изчезвай, Тим.
— Не съм ти мислил злото, Рори — запелтечи Тим. — Ти ми хареса, откакто те видях за пръв път.
— Мистър Махаунд е корабен офицер и оттук насетне ще се обръщаш към него като към такъв. — Спаркс му посочи вратата. — Сега се измитай и ако се забавиш още секунда, ще заповядам да те вържат на мачтата и да ти ударят десет котешки лапи. — Изчака вратата на каютата да се затвори зад Тим, посочи на Рори един стол и размаха звънчето от бюрото си.
Отвори се врата от насрещната стена на каютата и влезе едно момиче. Беше черна като катран — полирана чернота, която придаваше син оттенък на кожата й. Въпреки цвета на кожата Рори я сметна за едно от най-хубавите момичета, които бе срещал. Момиче ли? Независимо от възрастта си, тя беше истинска жена — една стройна статуя на Юнона от жива, черна плът. Под тънката копринена тъкан на дрехата се виждаха гърдите й — не кръгли и бели като тези, които бе виждал досега, а удължени и заострени, с черни зърна, които напираха да пробият покриващата ги тъкан. Тънък кръст и дълги бедра. Лицето под пищния тюрбан от разноцветна коприна бе идеално оформено, макар че устните и ноздрите й бяха леко негроидни, което добавяше допълнителна възбуда и еротика към чертите й. Вървеше бавно. Олюляващите се бедра под прозрачната материя пристъпиха към Спаркс и тя му се поклони. Но поклонът й не беше смирен. Той не й попречи да загуби достойнството си, а по-скоро унизи Спаркс, че личност като нея е благоволила да му се поклони.
Рори се радваше, че е седнал. Ако беше прав, знаеше, че въздействието на това същество върху него би се проявило очевидно. Изчака я да заговори, жадуващ да чуе гласа й, макар да знаеше предварително, че ще му повлияе по същия начин, по който му бяха въздействували физическите й качества.
— Какво е ваше желание, капитан Монго? — Гласът й носеше дълбоките звуци на камбана, а думите й бяха странно акцентирани.
— Куарма, свари чай за мистър Махаунд и го донеси.
Сякаш за пръв път откакто бе влязла в каютата тя забеляза присъствието на Рори. Изгледа го с призрачна усмивка, а ноздрите й потръпнаха леко. Въпреки че го погледна за миг, Рори се почувствува разсъблечен от погледа й и от мигновеното забавяне на очите. И разбра, че тя е открила способността си да го възбуди.
— Чаша чай за мистър Махаунд — поклони се ниско тя и обърна гръб на капитана, но все пак не се поклони толкова, че очите й да се откъснат от очите на Рори. После се изправи и излезе през отворената врата. Походката й бе напрегната и сякаш всеки мускул от гъвкавото й тяло бе в движение. Тънката коприна бе прилепнала за гърба й и подчертаваше люшкането на бедрата. Варварски сребърни орнаменти подрънкваха по вериги от сребърни звънчета и след нея остана лек аромат на мускус.
— Господи! Каква жена! — изтръгна се от устата на Рори, без да съзнава какво е изговорил. — Всеки, който би я възседнал наистина би се почувствувал мъж!
— Да, мистър Махаунд — думите на Спаркс върнаха Рори към действителността. — Съгласен съм с вас. Тя се казва Куарма. От племето йоруба, но кълна се, че има и малко йалофска кръв в себе си поради финеса на фигурата й. — Той се наведе през масата и взе едно от перата в мастилницата, с което погъделичка Рори. — Мисля, че не е нужно да казвам, мистър Махаунд, че тя е моя собственост, купена и заплатена.
— Разбирам. Наистина разбирам. Ако я бях купил аз, бих изпитвал същото.
— Поне ще има за какво да си мислите по времето на пътуването, мистър Махаунд — засмя се Спаркс. — Само при мисълта за нея пътуването би било по-приятно, нали?
Рори пое дълбоко дъх и поклати глава.
— Може да направи пътуването по-приятно, сър, но сигурно ще го направи и по-тежко.
— Може би мислите за Куарма ще ви вдъхновят по-скоро да стигнете до Африка. Ще работите усилено, ала съжалявам, че ще трябва да ви предупредя. Такива като Куарма са рядкост в Африка, тъй че не се надявайте кой знае колко.