Не можеше да се излъже в гласа на Елмира, нито в меките арабски думи. Сграбчи я, притисна устни в нейните, усещайки сълзите и спазмите, които конвулсивно разтърсваха лекото й тяло, притиснато плътно към неговото. Нежното й тяло! Да, тя беше все още същата гъвкава върбова клонка. Освен това вече бе извършила чудото, на което се надяваше, макар че, укори се в себе си той, съвсем не бе мислил достатъчно за това.
— Елмира! — отдалечи се той и дръпна тялото й настрана, достатъчно, за да плъзне ръка по гладкия й корем. — Да, моя малка, тук съм, но кажи ми как е моят син?
— Твоят син, господарю? Ти знаеш, че имаш син?
— Знаех, че ще бъде син. Не бих могъл да създам друго.
— Да, ти имаш син и той има жълта коса и бяла кожа като твоята и е най-голямото бебе, което си виждал, с най-звучния глас.
— Как се казва, Елмира?
— Наричам го Исмаил. Но ти, господарю, трябва да му дадеш английско име, защото аз не можах да измисля.
— Това ще направим, Елмира. Две имена. Едно мавърско и едно шотландско. Ще го наричаме Исмаил, както ти си го избрала. Но той ще бъде също така и Махаунд, тъй като е половин мавър и половин шотландец. Исмаил Махаунд от Саакс и Сакс. Ще го направим принц на Саакс и барон на Сакс. Да се надяваме, че той ще бъде горд с баща си. Исмаил Махаунд от Саакс и Сакс. Какъв лош късмет! Но сега, скъпа моя, какво ще ми разкажеш за себе си? Къде да си поговорим? Не можем да останем тук, а имаме толкова много да си кажем.
Тя улови ръката му и го поведе по дългия коридор, а краката му тракаха по плочките.
— Върви тихо, господарю — предупреди го тя, но беше вече много късно. Отвори се една врата, заливайки със светлина плочките. Една жена застана зад нея, а косата й заблестя като ореол.
— Кой е, Елмира? — прозвуча рязко гласът й и Рори пристъпи от сянката на светлината, която я обграждаше.
— Ти ме очакваше, Мери. Ти положително знаеш, че съм в Тринидад.
— Милорд Сакс — протегна деликатната си ръка тя, която му се стори хладна и суха. — Трябва да кажа, че позабави визитата при старата си приятелка.
— Приятелка? — докосна ръката й. — Откога сме приятели, принцесо Ясмин?
Тя се сепна при изговарянето на забравеното име, обаче някаква призрачна усмивка показа, че не е заоблачена от неприятни спомени.
— Тогава, ако не приятели, положително няма защо да бъдем врагове, Рори. Достатъчно бяхме заедно.
Тя пристъпи, като го улови под ръка и после се обърна рязко.
— Върви, Елмира, докато онзи хлапак не се е разревал. — Елмира се поколеба и лейди Мери се изви, като я плесна леко по бузата.
— Казах!
Рори задържа момичето.
— Това не е твоя робиня, Мери. Ако принадлежи някому, това съм аз. А хлапакът, за когото говориш, е мой син. Ако има какво да си кажем, повече е, което искам да си кажа с Елмира…
— Тя може да почака. Нямаш чак толкова голяма причина да се перчиш, че си станал баща на още едно мелезко копеле. Осмелявам се да кажа, че те сигурно са цяла верига оттук до Тимбукту.
— Съгласен съм. И може би са повече от дузина в Шотландия. — Той се поклони. — И помни, че винаги може да има още едно, по-бяло и по-жълтокосо от самите нас, ако семето, което излях в теб, бе попаднало на плодородна почва.
Тя се изчерви и руменина изби на лицето й. Вдигнатата й ръка се канеше да се стовари на лицето му. Спря се във въздуха и бавно се спусна надолу към рамото.
— Благодаря на бога, че това семе не даде плод. Но да не се караме. От моя страна имаше толкова горчивина и толкова съжаления, че аз съзнавам всичко, което направи за мен. Дължа ти много и съм ти благодарна. Ела, Рори. Няма да ти откажа правото да бъдеш с Елмира по-късно, но сега съм нетърпелива да си поговоря с теб. Насаме! Тръгвай, Елмира. — Тя отпрати момичето и се обърна към Рори. — Все пак не можеш да направиш тази визита официално. Съпругът ми отсъствува. Единствената възможност да си поговорим насаме, тъй като старият глупак е страшен ревнивец. Що се отнася до Елмира, с нея можеш да говориш винаги, но с мен… — Тя направи слаб жест с трепкащите си пръсти и го побутна към прага. Вратата се затвори след тях и той чу лекото щракане на добре смазано резе.
Беше малка всекидневна, мебелирана в стил Шератън, с деликатно изваяни крака на столовете, кушетка — всичко тапицирано в бяла дамаска. Вретеновидна мебел, очевидно дошла от Англия заедно с нейно превъзходителство, изглеждаше странно неуместна в испанския интериор. През една сводеста врата се виждаше обгърнатото в мрежа раздърпано легло и сега, когато можеше свободно да види лейди Мери, той забеляза, че тя е облечена в тънък пеньоар. Явно беше, че се е отдала на тропическия обичай и пристигането му я бе разбудило. Той се настани предпазливо в едно кресло, чудейки се дали ще издържи тежестта му, докато тя крачеше нервно из стаята, вдигайки чифт ефирни чорапи от пода, нагласяйки щорите да смекчат светлината и накрая му сипа чаша вино.