— Вие сте щастлив човек, капитан Спаркс — пак пое дълбоко дъх Рори.
— От друга страна, мистър Махаунд, тъкмо обратното. През повечето време скучая до смърт. Ще се опитам обаче да превъзмогна скуката си и може би вашето присъствие на борда ще ми помогне в това отношение.
ПЕТА ГЛАВА
Отношението на капитан Спаркс към Рори продължаваше да бъде свръх вежливо, оцветено дори с иронично уважение, обаче Рори чувствуваше, че под учтивата изисканост на този човек се спотайва странна неприязън. При първата си схватка със Спаркс Рори бе взел връх и Спаркс се бе принудил да отстъпи, но Рори знаеше, че в крайна сметка той ще отстоява превъзходството си и че Рори ще трябва да отстъпи. Може би — но тук Рори можеше само да гадае — този човек просто му завиждаше. Рори беше по-млад, по-силен, по-висок и ако спуканото огледало в каютата му не го лъжеше, по-симпатичен и по-съблазнителен за жените. Или може би фактът, че е барон и стои на по-високо ниво от един търговец на роби. Е, може би Спаркс бе забравил всичко това, за което Рори се безпокоеше. Не чувствуваше превъзходство от безполезното споменаване на името си, нещо, което никога не го бе облагодетелствувало. Би бил глупак, ако оставеше подобно самохвалство да го накара да се изправи пред капитана и закрещи, че е барон ъф Сакс, без никаква причина, освен да унижи за миг капитана. Освен това може би Спаркс таеше злоба поради факта, че чичо му беше шеф на компанията. Да знаеше само какво малко предимство бе това! Или може би — и тук Рори почувствува, че е на вярна следа — Спаркс бе забелязал мигновения поглед, който Куарма му беше отправила първия ден в капитанската каюта и как той бе приковал очи в нейните полюшващи се хълбоци под плътно изпънатата коприна, когато излизаше да донесе чай. Допустимо беше и Спаркс да е забелязал незабавната реакция на Рори към крещящата й физика. Каквото и да беше, Рори беше сигурен, че капитанът го мрази.
Но поради всички тези причини, или която да е от тях, Рори чувствуваше, че не може да вярва на капитана, макар че поне досега не можеше да се оплаче от неговото отношение. Макар домакинът да се равняваше по чин на палубните офицери, Спаркс канеше Рори да обядва в офицерската каюта. Предостави му една от собствените си каюти, колкото и да беше малка, обръщаше се към него с мистър и понижи стария Стоут, назначен за домакин, като помощник на Рори.
Рори не можеше да се съмнява в неприязънта на Стоут към него. Старецът не съумяваше да я скрива под булото на изискано държание като Спаркс, но тъй като сам Рори желаеше да остави Стоут да върши повечето от работата и да си отчита заслугите за това, не виждаше основанията на стареца да бъде злопаметен. Работата не беше малко. Мизерна, ограничителна канцеларска работа, която включваше попълването на инвентарните списъци в регистрите и постоянно преброяване на бали, щайги и сандъци в трюма, успоредно с проверките в надписванията по баланса. Рори работеше по указанията на Стоут, макар дълбоко в себе си да съзнаваше, че никога не би бил в състояние да се оправи с тефтерите по изрядния начин, по който работеше старецът. Освен това този вид работа си му беше неприятна и нежелана. От него никога не би могло да стане канцеларски плъх, попълващ цели страници с цифри.
Друго нещо, което не му харесваше, бе това, че тя го държеше настрана от живота на палубата. Седяха със Стоут един срещу друг пред огромната чамова маса и единствената им светлина идваше от две лоени свещи на метални подложки, които се накланяха с движението на кораба и често запращаха горяща лой към пръстите на Рори и по страниците на регистрите. Стоут беше съсухрен човечец, с неприятен мирис и кожа, изглеждаща толкова суха, колкото хартията, на която пишеше. Бе прекарал целия си живот надвесен над тефтерите, за да изброява къщи и кораби, считайки за щастлив деня, когато му се отдаде възможност да се нахрани с наденички. Рори бе започнал даже да пресмята сборовете на пръсти и съгласно собственото мнение на Стоут не бе допуснал грешка. Тъй да бъде. Сам Рори знаеше, че е допуснал и щеше да допуска хиляди грешки. Ако съдбата го бе захвърлила в тази мрачна дупка със Стоут, той трябваше да се възползува от това. Разговорите на Стоут се ограничаваха до пряката работа и повечето от времето си той прекарваше в мърморене против Рори за небрежния начин, по който водел книгите, и за грешките, които допускал.