Истината беше, че Рори бе самотен — липсваха му не само всички онези Мерита, които бе оставил назад, а и приятел връстник, какъвто нямаше на кораба — най-малкото на задната горна палуба. Джони Дей, помощник готвачът, беше на четиринадесет, а Лийзи Елфин, юнгата, около две години по-голям. Независимо от длъжностите, те бяха много по-млади, за да се сближава с тях, въпреки че бяха любимците на екипажа. От офицерския състав капитан Спаркс беше най-близък по възраст с Рори, но дори и той беше десетина години по-възрастен. Първият, вторият и третият помощници бяха все мъже, надхвърлили четиридесетте. Да, Рори беше самотен и често поглеждаше през борд а към предната палуба, където можеше да види Тим О’Тул, обикновено ограден от цяла група, което свидетелствуваше за неговата популярност. Сега Рори съжаляваше, че бе възбудил неприязън между Тим О’Тул и себе си. Тим беше младеж, с когото човек би могъл да се весели задружно и да бъде, по думите на Тим, верен приятел.
Все пак войната между него и Тим О’Тул бе открито обявена от самия Рори и сега, казал, че иска да се бие с Тим, Рори на драго сърце бе готов да забрави това. Той наистина не би искал да устройва никакво зрелище за целия екипаж. Двамата с Тим биха могли да уредят разправата между себе си. Победителят щеше да си бъде победител, а победеният победен, щяха да се здрависат накрая ида забравят всичко. Обаче капитан Спаркс от висотата на величието си бе заявил, че трябва да уредят недоразумението между двамата на палубата, под негов контрол, за да се наблюдава от всички. С минаване на времето гневът на Рори охладня и той на драго сърце би се отказал от боя. Може би ако работите се бяха развили другояче и Рори беше отвлечен на друг кораб, той би държал на възмездието си за нанесената обида, но при сегашните обстоятелства той се намираше на „АРИАДНА“, така че всичко, което Тим бе сторил, се свеждаше до завеждането му на кораба по малко необикновен начин. Не, той не мразеше Тим и по начина, по който Тим го беше погледнал последния път, когато случайно се бяха срещнали, той разбра, че и Тим няма омраза към него. Цялата истина се свеждаше до нежеланието на Рори да се бие сега с него. Може би след като Спаркс не казваше нищо повече, всичко щеше да се забрави. Рори се надяваше на това. Искаше да се приятели с Тим.
А далеч повече от мислите за Тим през дългите тъмни нощи, когато си облягаше крака в ръба на леглото и протягаше тялото си, се замисляше за странно възбуждащата черна жена, която се намираше само на няколко прегради от него. Не можеше да забрави погледа, който му беше отправила през първия ден, и той рисуваше фантастични картини във въображението за това, какво ли става между нея и капитана. Представяше си, че е на мястото на капитана и че собствените му ръце се движат по гладката й черна кожа и сякаш опитваше странния вкус на устните й върху своите. Тя прогони всичките му спомени за предишните жени, дори и този за Мери Дейвис от Глазгоу. Куарма! Дори и името й го омайваше.
Куарма! Бе видял малко, но достатъчно, за да занимава мислите му. Всяка вечер тя и Спаркс правеха разходка по задната горна палуба след залез. Тя обличаше костюм от разноцветни воали, който скриваше лицето й, ала не можеше да покрие фигурата, когато вятърът увиеше тънката коприна към тялото й. Дръзките гърди, зърната, издули коприната, закръглеността на корема и великолепните очертания на бедрата й бяха повече, отколкото Рори можеше да понесе. Понякога той се чудеше дали Спаркс се перчи с нея, само за да предизвика завист в зажаднелите за жени мъже на кораба. Въпреки мечтите, в които я бе включвал предната нощ, винаги, когато я видеше отново, Рори възбуждаше нови, още по-подробни мечти. Очите го пронизваха изпод воала, тя подрусваше предизвикателно гърди или плъзгаше ръка по хълбоците си. За Рори това стана мъчение и той нощ подир нощ търсеше причина да излезе на задната горна палуба, само за да я види, когато минава, и да вдъхне нейния парфюм.
В такива случаи Спаркс винаги беше идеално учтив. „Добър вечер, мистър Махаунд“, казваше той и леко се покланяше, без да прекъсва разходката си, а Куарма пристъпяше на половин крачка зад него. Никога не проговаряше, макар винаги да повдигаше глава и бавно плъзгаше надолу очи, за да изследва цялото му тяло. Спускаше очи не от скромност. Погледът й беше тъй предизвикателен, че той винаги му отговаряше и беше доволен, че великолепната кройка на новата му униформа не можеше да скрие доказателствата. Плътните бели панталони, които носеше, бяха първите в живота му, а късото синьо палто придаваше свежест на униформата му. Забележеше ли погледа на Куарма, той понабъбваше повечко, самоуверен в своята мъжественост и въздействието, което оказваше тя на жените.