Тя се изправи усмихната.
— Има една стара поговорка, Рори, която казва, че любовта се присмива на ключарите. Установих, че е вярно, макар и не съвсем задоволително. Виж, мили. Имам богато въображение, както може би добре знаеш…
— И както току-що разбрах — каза той, оправяйки панталоните си. Вече бе в състояние да говори, макар че все още не вярваше в случилото се.
— Все ще измисля нещо, сигурна съм. — Тя отупа праха от пъстрата тафта и се отдръпна на няколко крачки, вдигайки предупредително пръст. Двамата се ослушаха. Някъде над тях се отвори врата и се дочуха тежки стъпки по стъпалата. След още няколко минути видяха ботушите с дебели подметки на един мъж, който слизаше долу. Ботушите станаха чифт мръсни, износени бричове, синя куртка, последвани от румено лице с кожена фуражка с кокарда.
— Милейди — тракна пети войникът изненадан и козирува. Съзнавайки, че едва ли това е най-правилната форма на обръщение, той изпъна единия си крак назад и се поклони. — Милейди Клевердън. — Беше съвсем объркан от присъствието й тук.
— Драги сержант Спигът — самата тя се смути и се изчерви забъркана, — вие сте открили малката ми хитрост. Любопитство, сержант, чисто женско любопитство. Нищо друго. Исках просто да хвърля поглед на този кръвожаден негодник, който е дошъл на острова да убива жени, или поне така се говори. Струваше ми се много по-интересно да го видя жив или докато диша, отколкото танцуващ в клупа на въжето.
— Там и ще свърши той, милейди. Вярвайте. Целият град се е вдигнал. Изглежда, че мисис Фортескю е била любимка тук. Ще прощавате, но няма мъж в града, който да не иска да прати този негодник по дяволите. Ще има късмет, ако доживее до съденето си. Но сър Базил казва, че правораздаване трябва да има и човекът трябва да бъде съден, за да се определи дали е виновен, или не, макар всички да знаем, че е виновен.
Тя присви ресници към червендалестия сержант и пристъпи до него.
— Но междувременно вие ще трябва да го пазите, сержант, а също така той ще трябва да се храни. Ще наредя на прислужницата си да му приготви нещо за обяд. Не е редно да го оставяме да гладува, щом ще увисне на въжето.
— Това не можем, но ако зависеше от мен, бих го оставил на хляб и вода, щом е такъв разбойник.
— Съгласна съм, сержант, но все пак не бива да забравяме, че той е английски благородник, нали? А дори в Лондонската кула отдават известна почит на един английски благородник по отношение на храната и спалното помещение. Полага му се.
— Такива са и заповедите на Негово превъзходителство, милейди. Храна от собствената му кухня, каза той, чаршаф от собственото му бельо, стол, на който да седи, и тези неща. — Той поднесе една малка кутия, която беше държал зад гърба си. Когато я показа на лейди Мери, Рори забеляза, че тя съдържаше няколко листа хартия, две пера, мастило и поръсвачка на пясък. — За да може сам да си напише защитата, ако пожелае, или да се свърже с адвоката си, макар че се съмнявам дали има такъв в Тринидад, който да поема случая на този негодник.
Лейди Мери погледна най-напред сержанта, а после Рори от глава до пети.
— Въпреки всичко не прилича много на убиец, нали, сержант?
— Тези симпатичните, дето изглеждат като че ли маслото не би се разтопило в устата им, винаги са най-лошите. Изглеждат невинни като ангелчета, а са готови само за миг да ти забият ножа. Опасно беше за вас да оставате насаме с него.
Тя махна безгрижно ръка.
— Нищо не може да ми стори, тъй като е заключен. Исках само да му хвърля поглед и толкова. Сега разбирам, че е било неблагоразумие от моя страна. Няма да споменаваме за това, нали, сержант? Ще бъде една малка тайна между двама ни.
— Непременно, милейди. Негово превъзходителство ще се разгневи, ако узнае това.
— Вече няма да се случи, обещавам ви. Любопитството ми е удовлетворено. Аз сега ще се кача горе и ще накарам прислужницата си да му донесе храна. Ще бъдете ли тук да й отключите?
— Непременно, милейди. Ще я чакам. — Той отвори вратата на съседната килия и измъкна един стол, който облегна на стената срещу килията на Рори. Завъртайки тафтяната си пола и присвивайки ресници, придружени от пленителната й заговорническа усмивка към сержанта, тя си тръгна.
Сержантът седна, дръпна стола си към стената така, че да му бъде удобно, и лениво усука краищата на дългите си мустаци, докато гледаше Рори.
— Можете да благодарите на щастливата си звезда, че сте едър звяр — изкикоти се той и се изплю на пода. — Едрите типове като вас увисват бързо. Бавно умират дребните, които не тежат много. Понякога се налага да ги дърпаме за краката, докато си прекършат врата. Но с вас ще бъде лесно. Едно полюшване на въжето и ще видите как се разтварят широко седефените порти.