— Довери ми се, любими.
Спигът се върна и й подаде пищова. Един поглед го увери, че Рори е в сигурни ръце. Отвори вратата в края на коридора, който водеше към кухнята. Една свещ мъждукаше на дългата маса.
Мери посочи на Рори един стол.
— Не е нужно да го заключвате в килера — каза тя. — По-добре е да бъде тук, където мога да го наблюдавам, докато се върнете. Ако чуя вълнения навън, ще го скрия вътре.
— Няма ли да бъде по-добре да го прикова към масата, милейди?
— Не, ще мине и без нея. — Тя седна срещу Рори с насочен пищов. — А сега, Спигът, има куп неща, които искам да направите, а не мога да се доверя на никой друг, както на вас.
— Благодаря ви, милейди. — Той се изпъчи и вирна глава.
— Най-напред, знаете ли къде спи моята прислужница Елмира?
Той кимна.
— Идете и я събудете. Искам да й дам нареждания за дрехите, с които трябва да облече клетия сър Базил.
Той пак кимна.
— После доведете онази баба. Кажете й да дойде веднага и да се занимае с моя съпруг.
Ново кимване.
— Доведете я сам, за да сте сигурни, че ще дойде. Може би старата вещица ще се побои да дойде тук посред нощ.
— Непременно.
— След като я доведете тук… — Изведнъж лейди Мери спря и огледа внимателно Спигът. — Всъщност къде живее тя?
— На около половин час път с кон, милейди, но ако я доведа тук, ще мине повече време, защото тя ще трябва да ходи пеша.
— Не бързайте, но гледайте непременно да я доведете. Ще трябва да го погребем още днес. След като я доведете, искам да отидете у кмета. Кажете му, че сър Базил е мъртъв и съобщете, че смятате мен за свой командир. Разбрано?
— Напълно, милейди.
— И разгърнете войниците си на вратата, която води към килиите долу. Отвън. Да ги вижда тълпата и да мисли, че затворникът е още долу, в случай, че решат да се върнат.
Той кимна.
— Вървете!
Изчака, докато чу стъпките му да затихват по плочките на патиото. Остави пищова на масата и се приближи до Рори. Взе лицето му в ръцете си, изви главата му назад и устата й жадно го потърсиха. Същите тези ръце опипаха мускулите му и заиграха с вкоравените му зърна. Отвори се врата и тя бързо го пусна, опасявайки се да не би Спигът да се връща. Беше Елмира, която влезе и затвори вратата след себе си.
— Пратихте да ме извикат, господарке?
Тя сложи пръст на устата си, като я подкани да дойде при нея.
— Файал? Къде е той?
— След всичко, което стана, господарке, той е в стаята ми.
Мери се усмихна.
— Всяко извинение е еднакво добро, но поне той е тук. Слушай сега внимателно. Разполагаме с малко време. Иди в стаята си и доведи Файал. Донеси ми също така една твоя черна роба и черния воал, който покрива лицето ти. И бебето. Върнете се с Файал колкото може по-бързо.
Елмира се измъкна от вратата, но хвърли изплашен поглед към окования Рори и към зловещия пищов на масата. Мери бръкна в деколтето и измъкна двата ключа. Необходими й бяха секунди да отключи оковите и белезниците. Рори се изправи и я сграбчи в прегръдките си.
— Корабът ти?
— Ако Файал е пратил известието, той е готов за отплуване.
— Тогава ми се довери. Нека бъда издаващият заповеди генерал в момента. Имаш достатъчно време да бъдеш мой господар и победител след това.
Вратата се отвори и влезе Файал с Елмира, която носеше бебето в ръцете си. Файал бе метнал през рамо дългата черна роба.
Без да проговори, Мери взе дрехата. Метна я през главата на Рори. Тя падна малко под коленете му, но никой не обърна внимание, че е къса. Замятайки покривалото, тя пристегна воала пред лицето му.
— По-добре да вървим пеш. Не биха ни обърнали внимание, както ако сме в тази проклета държавна карета. Файал, ти знаеш къде е корабът. Най-добре да не вървим всички заедно, затова тръгвай с Елмира и бебето — тя ги изтика към външната врата. — Ще ви последваме след няколко минути. Ако някой попита къде отивате, кажете, че сте тръгнали да доведете старицата, която подрежда мъртвите. Разбрахте ли?
— Да, господарке. Да се качим ли на кораба?
Тя кимна.
— Тръгвайте!
Те мълчаливо се измъкнаха от задната врата. Мери дойде до Рори.
— Да рискувам ли?
— Какво, мила?
— Скъпоценностите ми. Те са горе.
— В Саакс ще имаш повече скъпоценности, отколкото си виждала през живота си. Да се измъкваме час по-скоро.
— Да — съгласи се тя. — Отсега нататък само една скъпоценност е от значение. Тази, и тя е вече моя завинаги.
— Твоя е, Мери, твоя е.
— Тогава да тръгваме. И помни, Рори, ако ни спрат, остави аз да говоря. — Тя отвори задната врата бавно и се взря в мрака, после даде знак да я последва. Войниците бяха запалили малък огън край подземния вход и се бяха струпали край него. Заобиколи ги, скриха се в сенките на къщата и потънаха в по-дълбоките сенки на дърветата, ограждащи пътя. Излезли веднъж на улицата, те се придържаха към по-тъмната страна и черните им дрехи се сливаха със сенките.