Когато пристигнаха във Фунчал, както очакваше Рори, не му позволиха да слезе на брега, освен да се поразходи покрай дока. Невъобразима беше промяната на климата от студените мъгли на Ливърпул до този свеж въздух, разцъфтели цветя, цъфнали дървета с виолетови листенца и гладките хълмове от малахит и аметист, издигащи се направо от морето. Не можеше да повярва, че само преди няколко седмици той бе мръзнал.
Окото му бе зажадняло за жени. Малкото, които видя през краткия престой, бяха увити в черно от глава до пети в националната им дреха „капоте е Капелла“, която ги обвиваше плътно и ги правеше непривлекателни. Лицата им бяха закрити и човек можеше само да предполага дали са млади или стари, стройни или дебели. Това, че край кея има вертепи, той бе научил от моряците, но ако жените в тях бяха като тези на Мама Тъпчи-кръв в Ливърпул, можеше спокойно да мине и без него. Предпочитал би да направи дългата разходка с Тим. Чудесно би било да има с кого да разговаря, да чувствува пак приятното хрускане на земята под обущата си, но трябваше да се върне на борда, за да проверява бъчвите и касите с вино.
Когато последният докер докара последната каса на борда и последният моряк неохотно я постави в трюма, работата на Рори свърши, но дори и тогава той не можеше да стъпи на брега. Повечето от моряците бяха слезли и Рори беше единственият останал на борда офицер. Отговорностите му бяха малко и всъщност нямаше друга работа, освен да се мотае на борда, да се обляга по перилата и да наблюдава амбулантните търговци на кошници и бродерии, които, усетили че корабът е запустял, започнаха да опаковат стоката и да си заминават. Когато си тръгнаха, той вдигна очи към мъглявите виолетови планини и загледа бляскавите премигващи светлини на палещите се из планинските хижи свещи.
Гледката му припомни, че не е запалил фенера на мачтата, и той изкачи стълбището към горната палуба. Праханта му проблесна за миг, той присегна и за миг долови движение, което се претопи в мрака. Запали спермацетовата свещ във фенера, спусна стъклото и пристъпи назад. Изчаквайки очите му да привикнат с мрака, той пак забеляза движение край бизанмачтата.
Предпазливите му стъпки не вдигаха шум по палубата, докато се придвижваше, подготвен за всякаква среща. Каквото и да беше, то бе престанало да се движи и щом стигна до мачтата и я заобиколи, пръстите му докоснаха мека плът, а ноздрите му доловиха мириса на странен парфюм — тежкия аромат на пачули, смесен с непоносимия аромат на мускус. Източникът на излъчването остана неподвижен и тъй като пръстите на Рори продължиха движението си, те срещнаха пълните гърди и настръхналите зърна на жена, след което се плъзнаха по голия й корем. Която и да беше — някоя градска уличница, промъкнала се на борда, или по-вероятно Куарма, тя беше без дрехи, съвършено гола. После, докато пръстите му продължаваха да опипват, той бе окуражен от проникването на женските пръсти под дрехите му. Беше сигурен, че е Куарма. Положително никое друго тяло не можеше да бъде така изваяно и сластно като нейното. Докато пръстите й продължаваха да търсят, тя се наведе над него, застена разтреперана и притисна тяло към мачтата. Омаян от присъствието й, което усещаше без да види, той забрави всичко извън нейната близост и огъня на мърдащите пръсти, които сякаш го отнасяха в друг свят.
Той изпъшка, отблъсна ръката й и в своята възбуда намери само груби думи:
— Какво става тук? Какво си разголила задник на палубата?
Тя го освободи, но зашепна, притисната в него.
— Аз уморена от малката каюта, където прекарвам много дни. Искам да усетя мекия бриз по кожата си, когато я целува. Монго, той го няма. Прави каквото ми приятно. — Дръпна пръстите си от задържащата му ръка и възобнови усилията си. Рори ги посрещна с удоволствие, което изненада Куарма, и тя продължи по-активно. — Ти си млад, бял мъж със златна коса. Истински мъж! Куарма те иска и Куарма ще те вземе. Тук, сега!
Рори притаи дъх.
— Дявол го взел! И аз те искам, но ти си на капитан Спаркс и ще загазя, ако ме спипат, че душа неговата кучка.
— Казват те Рори, да? — захапа долната му устна.
— Да, ама струва ли си да опитам котешките лапи на капитана, ако се върне и ни завари тук? — Той се наведе, за да оправи бричовете си, които се бяха смъкнали под коленете. — Разголи ме и мен!