Тихите сребристи тонове на арфата на Тим се носеха във въздуха. Рори не потърси Тим тази нощ. Отиде в малката си каюта и се затвори в нея, след което заспа. Излишно беше да мисли какво би могло да се случи. Нали всичко бе благоприятно? Но беше сигурен в едно — никога вече не би изложил сигурността си заради тази обръсната. Потръпна. Миризмата й дори сега му беше неприятна.
ШЕСТА ГЛАВА
На сутринта, когато Рори се смъкна в задушното кътче, което споделяше със стария Стоут, изправен по целодневната работа по записване на новия товар, приет на борда, той го завари на пода пиян. Беше отворил една каса „Мадейра“. Част от виното се бе разляло и бе направило локва до главата на стареца. Може би за пръв път в живота на този скръндза се беше отворила възможност да пие, колкото иска. Рори затвори дамаджаната така, че да не се излива повече, без да забрави да отдели за себе си една порядъчна глътка. Изправи Стоут на крака, подложи чувал под главата му и седна зад масата.
Никога не очакваше работата с удоволствие, а днес тя го ужасяваше повече от всякога. Чудеше се дали не е сънувал. Ала не — видя белезите от камшика и от зъби по тялото си. Накрая, след като гледа празните телешки мехове около половин час, през който възстановяваше сцените в каютата на капитана, той въздъхна и отвори тефтерите, обряза фитила на свещите и заостри перото си. Да бе намерил и други отлагащи занимания, би се заловил за тях, защото не го влечеше душната каюта, а още по-малко монотонното драскане по тефтерите. Нещо повече — почти не знаеше какво да прави без указанията на Стоут.
Излишно беше сам да си създава грижи. След първото топване на перото в мастилницата и първото записване, за което бе сигурен, че е неправилно, на вратата се почука леко и влезе юнгата Лийзи. Детинските му черти бяха развалени от гнойни циреи, а под бледосините му очи имаше тъмни кръгове, но той изглеждаше весел и щастлив, втренчил поглед в проснатия на пода Стоут.
— Дъртакът се е нафиркал, а? — посочи го той присмехулно с пръст. — Обръчите му са се изметнали. Може ли и аз да си дръпна една глътка, след като старият Стоут вече е пробил бурето?
— Карай — позволи му великодушно Рори. — Само не си развявай байрака, Лийзи. Започнеш ли да залиташ на борда, всички ще искат да научат откъде си го докопал. А сега просто ще го запиша като разбито буре и капитан Спаркс никога няма да загрее. Но ако разберат, Стоут ще има да си пати, че и аз.
— Мъчно ми е да ви кажа, но вие вече ще си патите, мистър Махаунд. Затова съм дошъл. Капитан Спаркс ви изпраща уваженията си и пита иска ли мистър Махаунд да благоволи да го посети веднага в каютата му. Старият Бастинадо бълва огън, макар че човек не би го повярвал, защото е толкова учтив. Когато Бастинадо бълва змии, значи разсуква въжетата като на риболовно копие. Той и черната му кучка пищяха цяла нощ и тя не беше в състояние да го обслужи на закуска. Направих го аз, с всички други работи, които трябваше да сторя. Сега старият Бастинадо вика Тим О’Тул и вас, мистър Махаунд. Какво сте правили с Тими? Да не сте се цункали? — той се ухили на Рори.
— Не е твоя работа, педерастче.
— Слушам че нещо се шушне. Не е само да си пеете песнички с Тими. Изглежда Тими си играе и с нещо друго, освен с арфата, иначе старият няма да вика и двама ви. Той не дава пет пари, ако двамата си траете, ама…
— Ако не беше толкова дребен, щях да те сплескам като хлебарка — Рори остави със съжаление перото. Изгледите за скучното писане сутринта бяха далеч по-съблазнителни, отколкото да стъпи на килима в каютата на Спаркс. Дали Бастинадо не беше надушил за снощи? Не, ако Куарма не му е казала. Но изглежда, че тя се е изтървала, ако я е пердашил здраво. Все пак Лийзи бе казал, че Спаркс вика също и Тим, а Тим нямаше нищо общо със снощната случка. Е, имаше само един начин да узнае и той беше да изслуша музиката и да се надява на щастието си.
Независимо от това ръцете му лепнеха от страх, докато следваше подскачащия задник на Лийзи по палубата и после по тапицирания коридор до вратата на капитана. Лийзи почука и гласът отвътре, за голяма изненада на Рори, не прозвуча сърдито. Най-малкото не беше гласа на мъж, чиято метреса току-що му е окачила рога. В гласа на Спаркс се долавяше някакво очакване.