Тази сутрин каютата изглеждаше съвсем различна с греещото през люковете слънце. Трудно беше да си помисли, че беше мястото на сластния пир миналата нощ. Сега птичките в кафезите пееха и цветята в саксиите придаваха такава уютност на каютата, че човек би я помислил за английска вила. Струящата светлина я превръщаше в блестящо от багри кътче по килима и позлатения ореол около лъскавата перука на капитана. Но въпреки полъха на тихо блаженство в помещението носът на Рори долови следи от парфюма на Куарма, независимо че нея я нямаше. Вместо това съзря угнетената фигура на Тим. Склонил къдравата си червена коса и присвил рамене, той стоеше пред покритата със зелено сукно маса на капитана.
Спаркс погледна към Рори, а любезната му усмивка предвещаваше лоши новини. Целият екипаж се боеше от тази усмивка на капитана, въпреки че беше пленителна върху симпатичната му физиономия и допълваше стойката и крайното му високомерие. Властта му не подлежеше на съмнение. Той беше съвършен.
— Мистър Махаунд — кимна той с глава, потвърждавайки присъствието на Рори, — макар че някога казах, че занапред ще се обръщам към вас с обикновеното „мистър“, мисля, че в този особен случай ще ми позволите временно да се разделя с подобен епитет. Заобиколен само от негодяи и мошеници, рядко ми се отдава случай да се обръщам към някого със „сър“. И така, сър Родрик — с ваше позволение, разбира се, — бих желал да се извиня за моята небрежност.
— Не ви разбирам, сър — Рори бе слисан. Опита се да улови погледа на Тим, но Тим не вдигна глава.
— О, вие сте прекалено скромен, сър Родрик. Зная, че ме упреквате, но разбира се, вие сте достатъчно учтив, за да ме упрекнете за моята немарливост. Синята кръв си е синя кръв, сър Родрик. Джентълменът си остава джентълмен, дори и когато е домакин. Аз, разбира се, говоря за онази сутрин на вашето неблагополучно идване на борда и настояването за възмездие от моряка Тим О’Тул. — Спаркс се облегна на стола си и заигра с броеница от кехлибарени зърна, които прекарваше през пръстите си по копринената корда.
— Това е минало, сър. Аз не изпитвам лоши чувства към Тим за това. — Рори протегна ръка към Тим през масата, но последният не помръдна. — Всъщност едва ли Тим е виновен. Виновна е проклетата система за подмамване, сър. Тим просто я е използувал, а малкият му план сам се струпа на главата му, като видя, че нищо не излезе от него. В края на краищата нека кажем просто, че ме е завел там, където трябваше, макар и през задната врата.
— О, да — Спаркс се усмихна широко и се зае отново с броеницата. — Задната врата наистина е специалитет на Тим. Все пак човек трябва да бъде с широки възгледи на дълъг път като този и да затваря очи за законите на Негово величество. Иначе всеки матрос рано или късно ще се махне от рея и жив човек няма да остане на нито един британски кораб. Но аз се отклоних. Дойде време да си уредите сметките с Тим и макар че мога да бъда упрекнат в разсеяност, все пак аз не съм забравил. Просто изпитвах известно затруднение.
— Можем да забравим цялата работа. Сега с Тим сме приятели.
— Значи натам духа вятърът! — намигна многозначително капитан Спаркс. — Станали сте приятелка на Тим или обратното? Аха, в такъв случай ще бъде даже още по-интересно, защото, виждате ли, сър Родрик, аз съм си обещал една малка забава и всичко, което би се добавило към нея като подправка, ще я направи още по-занимателна. Толкова по-забавно, щом се цункате с Тим. Все пак трудничко беше за мен, уверявам ви.
— Но аз няма да се бия с Тим — заяви решително Рори, след което добави закъснялото „сър“.
— Разбира се, че няма — наслаждаваше се капитан Спаркс на играта си на котка и мишка. — Никой офицер от този кораб не може да се бъхти с прост моряк. Но да речем, че го стори! И да речем, че морякът се окаже по-добър боец? Той ще стане цар на бака и пръв фукльо на сушата. И нещо по-сериозно — ще нарушава реда, според който сложи ли моряк ръка на офицер, това е бунт. Нито пък е редно шотландски барон да се бие с измет като нашия Тим. Е, вярно, той може да прави други неща с него, но да се бие — никога! Виждате ли, това именно ме затрудняваше. Трябва да призная, че ме тревожеше, дори и още повече заради това, че снощи изживях едно леко разочарование. А аз не съм човек, който приема леко разочарованията. — Спаркс се изправи, избра един ключ от връзката, пристегната към пояса му, извади го и го подаде на Тим. — Моряк О’Тул, отключи малкия шкаф и дай това, което откриеш там.