Достигнаха бреговете на бавна река, чието течение бе недостатъчно, за да движи плътната зелена пяна, покриваща повърхността му, и когато приближиха още повече, Рори видя група бойци, наредени в индийска нишка. Баба спря коня си, за да даде възможност на Рори да го настигне. Тези, осведоми го Баба, бяха почтена гвардия, изпратена да ги съпровожда до селото. По някакъв начин басампо се бяха осведомили за тяхното пристигане.
Рори бе изумен от вида на мъжете. След вълшебната гора се бе боял от срещата си с народа басампо, тъй като повлиян от околността, смяташе, че едва ли ще срещнат именно хора, а Рори съзнаваше, че посрещачите им представляваха внушителни свръх атлети. Никой не изглеждаше на повече от двайсет години. Стройните им тела бяха със съвършена мускулатура и смазани така, че блестяха като полиран абанос на ярката слънчева светлина, заливаща хоризонта. Танцуващите отблясъци улавяха широки, мускулести гърди с боядисани в бяло зърна, закръглени бедра и стегнати, обли хълбоци. Всеки носеше висока грива от снежнобяла маймунска коса, която увеличаваше ръста му поне с осем фута. Това беше единственото им облекло с изключение на прасците на краката им, които също бяха обвити с дълги бели косми. Всеки носеше дълго бронзовърхо копие, а един, от чието копие висяха нишки от нещо, приличащо на сухи, сбръчкани черни стафиди, пристъпи да поздрави Баба. Лицето му, макар симпатично и добре оформено, имаше пуст поглед — някакво празно, далечно взиране на очите. Когато керванът спря пред наредените бойци, Рори забеляза, че всички останали имаха същия безплътен вид — като че ли лицата бяха празни фасади на съвършените им тела.
Веднага ставаше очевидно, че не са мюсюлмани, тъй като голотата им разкриваше, че не са обрязани — на всяка провиснала надолу кожа бе нанизан златен орнамент с размери на яйце, което удължаваше и без това огромните им органи чак до златните дрънкулки, окачени на коленете. Водачът — този с декорираното копие — направи нисък, но не сервилен поклон на Баба и се обърна към него на непознат език, който изглеждаше съвсем не на място с фъфлещите си и пискливи звуци, съпоставен с ярко разкриваната му очевидна мъжественост. Не беше хауза, защото Рори не бе забравил този език, който бе научил от стария Джеми и към който бе прибавил много повече думи след разговорите си с Баба.
Баба отговори на мъжа на същия език, който изглеждаше плавен, изричан от неговите уста, и се лееше със същия напевен трепет. След заповед на водача останалите тръгнаха напред, всеки взел по една юзда в ръката си. Младият Херкулес, който пое юздата на коня на Рори, го погледна пусто, когато Рори разви и свали бурнуса си. Косата му се разпиля по раменете и нейният вид сякаш събуди живот в лицето на мъжа. Той посочи главата на Рори, забърбори и заръкомаха към другарите си и всички насочиха погледи към него. Изведнъж апатичният им израз се изгуби. Този, който обслужваше Рори, се поклони, целуна връхчето на пантофа му и повдигна полата на бурнуса му да разкрие бялата кожа на крака, което пак накара всички да се кискат. При очевидното настояване на другите пазачът на Рори намокри пръст в устата си и го прокара по крака на Рори.
— Мислят, че кожата ти е покрита с бяла глина — засмя се Баба с другите. — Никога преди не са виждали мъж като теб. Единствените бели, които са виждали, са маври, а тяхната кожа не е бяла чак като твоята.
Бойците, сега пазачи, поведоха конете през един брод на реката, известен само на тях, тъй като залъкатушиха срещу и по течението, без никъде зелената пяна да стигне над коленете на конете. След прекосяването продължиха да ги водят още около миля. Пътеката проникваше все по-надълбоко в джунглата, докато стигнаха до една поляна, в далечината на която се виждаше селото или града, изграден от концентрични кръгове кошерообразни колиби. Смесени с разлагащата се смрад на джунглата, Рори различаваше различните миризми: гниеща храна и продукти, човешки изпражнения и киселия мирис на пот, макар че за голяма изненада от вървящия пред него мъж бе долавял само приятен билков аромат. После, преминавайки по-нататък по пътеката, Рори откри източника на това зловоние. Беше огромна яма, оградена със заострени колове по края. От високото си седло той можа да види, че е пълна с мъже. Когато огледа нещастните обитатели по-отблизо, можа да види, че всички пленници бяха силни, здрави, млади мъже. По-късно щеше да научи какви бяха всъщност. Хората действително бяха роби, но Рори нямаше представа как биха могли да ги използуват. И слава богу, че в момента не знаеше.
След ямата пътеката извиваше рязко наляво и те я следваха, докато неприятната смрад изчезна. Тук имаше друго оградено село с белосани кошероподобни колиби и през разтворените врати, охранявани от пазачи като техните придружители, Рори видя, жени да премитат пътеките с върбови метли. Бяха приведени, така че провисналите им гърди се люлееха. Рори видя, че причината за странно разкрачената им походка се криеше в широкия метален пояс на кръста, скрепен отпред и отзад с друг метален пояс, който минаваше между краката им. С приближаването на кервана всички жени снишаваха глави. Една, която бе имала дързостта да вдигне поглед, получи удар от тъпата страна на копието на един от пазачите, който я просна в праха.