— Щом можеш ти, ще мога и аз, Баба. И помни едно — дойде ли до изпробване на силите, и аз съм добър стрелец.
— Може да имам нужда от тебе. — Баба отпусна рамото на Рори. Беше се превърнал в истински, делови господар. Той и Слиман се заловиха да организират кервана — прехвърлянето на хора и багаж от конете на камилите; жените, робините, дългата редица вързани един за друг коне; шатрите и други принадлежности, които трябваше да се преместят. Слънцето преваляше зад хоризонта, когато потеглиха, и горещината още жареше пясъка, като ги биеше силно по лицето. Кацнал на клатушкащата се камила, Рори не успяваше да се пригоди напълно към тромавата походка на животното. Той се улови за високото дървено седло с две ръце, като се потеше под трите тежки пласта вълнени бурнуси, които Баба бе настоял да сложи. Главата му беше омотана със странна чалма, чиито свободни краища обвиваха лицето му, а на ръцете беше сложил тежки вълнени ръкавици. Това облекло би било далеч по-подходящо за някоя ледена утрин в Сакс, отколкото за потискащата задуха на пустинята, но с настъпването на нощта Рори откри, че пустинята може да бъде по-студена от Шотландия. Само за няколко секунди огнената пещ изстина толкова, че се просмукваше през дебелите вълнени дрехи.
Тази нощ Рори за пръв път яздеше сам. Баба и старият Слиман бяха напред. Камилите им пристъпяха с отмерена крачка и разговорът им изглеждаше безкраен. Рори съзнаваше сериозността на положението не само за Баба, но и за себе си. Като шанго на Саакс Баба имаше цялата власт на баща си зад гърба си. Ако свалеше брат си Хюсеин и поемаше управлението, пак щеше да бъде всесилен. Но ако загубеше? Ако Баба загубеше, какво щеше да стане с Рори? Той не смееше да мисли за това. Нито пък желаеше да мисли за смъртта на Баба. Освен старият Джеми, който му бе близък като баща, и Тим, който му беше истински верен приятел, Баба беше единственият близък другар, който някога бе имал. Сега той беше не само другар на Рори, но и единственият му покровител.
Звездите изгряха като бляскави игли с диамантени главички, набити на огромен игленик от черно кадифе. После се показа луната — нащърбено парче тенекия с бяла светлина, осветяваща просторната гола пустиня с неземно сияние, очертавайки скалите в черно срещу бледото сребро на безплодната земя. Сянката на камилата, яздена от Рори, беше като пътуващо мастилено петно, което за миг оцветяваше пустинята, за да се предвижи по-нататък. Той се чувствуваше странно самотен в този свят от сиво и черно, който, без да се брои керванът, беше празен, безжизнен и преди всичко бездушен.
След няколко часа най-после Рори се пригоди към полюшващите движения на камилата. Като намести тялото си към непохватния ход, той откри известно удобство в язденето, макар че не беше така приятно като седлото на коня.
Няколко пъти от изгряването на луната Рори забеляза телата на мъже, прострени върху кремъковия чакъл на пътя. Някои бяха бели скелети с озъбени черепи, а други, макар подпухнали и обезформени, все още приличаха на хора. По-късно, когато се разминаха с един бавно движещ се керван от роби, пътуващ в обратна посока, Рори предположи, че мъжете край пътя са мъртъвци от някой по-ранен керван, понеже сред минаващите забеляза стотина клетници, навързани врат за врат, как се тътрят изтощени, подтиквани от време на време с камшик от яздещите край тях араби.
Не след дълго, когато задминаха последните влачещи се роби, Рори съгледа контурите на черен мъж, ясно очертани на издълбаното от луната блещукане на кремъчния чакъл. Когато Баба и Слиман преминаха, мъжът се надигна на лакти, помъчи се да направи една крачка, протягайки умолително ръка. После пак падна, най-напред на колене, а след това по гръб на пясъка. Когато Рори го задминаваше, мъжът направи последно усилие и отново се опита да се изправи. Този път той можа да стигне до камилата. Провеси ръка на едно от въжетата, припадна и тялото му се провлачи.
Рори спря камилата, наведе се на седлото, когато тромавото животно коленичи и клекна на земята. Робът изглеждаше В безсъзнание, но щом Рори освободи ръката му от въжето, отвори очи. Не можеше да сбере сили да проговори, но очите му, бели на лунната светлина, умоляваха Рори да не го изоставя. Рори метна едрото и тежко тяло върху седлото, покатери се отзад и сръга животното да стане. Недоволна от удвоения товар, камилата изви дългия си врат, оголвайки жълти зъби, но с помощта на малкия остен, който Баба му беше дал, Рори изправи камилата и те пак потеглиха.
Рори вложи цялата си сила да обърне мъжа и да преметне ръцете му на високото седло. Усетил прилив на живот в безчувственото тяло, мъжът се надигна. Рори постави ръцете му на седлото и когато почувствува, че мъжът може да се крепи, посегна за кожения мех с вода, който Баба бе окачил на седлото. С мъка успя да измъкне запушалката и поднесе меха към устните на негъра. Водата го съживи и той заговори, мънкайки гърлени звуци, които Рори сметна за думи. Когато изпи водата, силите му се върнаха и той се изправи. Беше гол, дори без късче плат на слабините, и цялото му тяло трепереше на студа. Рори свали горния бурнус. Не беше лесно да го окачи на мъжа пред него, ала накрая успя и намъкна тежкото наметало през главата на роба. Сега, затоплен от бурнуса и освежен от водата, той седна отгоре на седлото, придърпвайки ръцете на Рори около кръста си. От време на време избъбряше на непознатия си език и се обръщаше да успокои Рори с усмивка, че се е оправил.