Крачейки из коридорите на двореца, Баба поглеждаше с ъгълчето на окото си Рори.
— През цялото време мислиш за онова момиче нрзани и фантазираш какво ли не за нея. Така ли е?
— А? Момичето нрзани? — ухили се глупавото Рори. — Прав си, Баба, тъкмо за нея си мислех.
— Добре, чу какво ти казах! Иди си в покоите, ще наредя да ти я изпратят. Размечтал си се като жребче по изпусната кобилка. Честно казано, тя е красива, но обладава дух на червен джин. Помни какво ти казах: все още е девствена и е решила да си остане такава. Внимавай как разтваряш цветчето на тази бледа роза, има бодли.
— Тогава няма да ми се сърдиш, ако те оставя?
— Да ти се сърдя? В това състояние не си за компания. Може би след като я обяздиш, ще имаш настроение пак за делови разговори с мен. Върви! И ако те видя на вечеря с издраскано лице и да се държиш отдолу, докато пристъпяш разкрачен, ще зная, че си изкарал не по-добре от баща ми и останалите с тази нрзани. — Баба го обърна с лице към покоите му и го тласна леко — Върви!
Рори му помаха през рамо и закрачи по коридора, последван от Млийка. Изведнъж се почувствува изоставен от апатията, жадуващ за приключението. В стаята си плесна ръце за Елмира и Ома. Макар че току-що се бе изкъпал, свали джелабата и накара Елмира да натрие тялото му с есенция от мускус. Прати Млийка да подбере най-натруфения кафтан и накара Ома да му увие главата с ярдове прозрачен бял муселин, който напълно скри русата му коса. Един бегъл поглед върху зеленикавото немско огледало го увери, че с изпечените си ръце и лице може спокойно да мине за мавританец, или поне за синеок бербер. Нагласяше гънките на бродирания си кафтан, когато се почука на външната врата на покоите му.
Млийка се втурна да отвори тежката, обкована с месинг врата, където Ал Джарир държеше с огромната си черна ръка плътно за китката на едно момиче, което забулено и с приведена глава стоеше зад него. Той я дръпна към прага, след което я блъсна в стаята, но преди да успее да затвори вратата, тя бе замахнала да го срита в пищялите. Макар че бе обута в меки кожени пантофки, той премига и вдигнатата му ръка щеше да се стовари отгоре й, ако не беше се намесил Рори.
— Отивай, аз ще я дресирам.
— Ще дресираш кого? — злобно изсъска момичето. — Никого няма да дресираш, най-малкото мен!
Говореше на арабски с ужасен акцент, но разбираемо. Той изчака евнуха да затвори вратата и кимна на Млийка да спусне дървения прът и да залости вратата с желязната кука отстрани. Без да се помръдва от мястото си в далечния край на стаята, той заразглежда забулената фигура. Беше стройна, с горда царствена осанка, която я отделяше от мавританките и негърките. Можеше да разбере от бързото надигане и спускане на малките й гърди — твърде малки за подобна фигура — и свиването на ръцете й, че е или уплашена, или разгневена. От тюркоазения воал се спускаха две дълги плитки, украсени с перли. Плитките имаха цвета на собствената му коса. Приковал очи в нейните, които искряха под тънката коприна, той бавно пристъпи, докато застана пред нея, после с едната си ръка рязко вдигна воала и го прехвърли през главата й.
Беше срещал от нейния тип и преди — грациозните, бели като алабастър английски красавици. Те идваха от Шотландия за около седмица през ловния сезон есен, когато някои от големите замъци се отваряха за тях. Беше ги виждал да яздят с дългите си костюми от кадифе и шапки с пера, пръскайки кал по износената му дреха, без да благоволят да хвърлят поглед към него, застанал край някой плет, за да им стори път. Тази беше от тях. Ледено сините й очи го наблюдаваха с цялото презрение, което биха направили, ако се намираше в Шотландия.
— Как те казват? — запита той на арабски.
— Наричат ме с глупавото име Ясмин, но това не е името ми, мавър.
— Ще се обръщаш към мен с „господарю“. Ако не се казваш Ясмин, как ти е името?
— Казвам се лейди Мери Фиц Олбъни, каквото ти не си в състояние да произнесеш — поколеба се и добави с иронично презрение — господарю, ако това те кара да се чувстваш по-важен.
— Да, мога да произнеса „Мери“. — Той я привлече към себе си и тялото й се скова в ръцете му. С една ръка повдигна лицето и потърси очите й, но те гледаха над него, ледено студени и безстрашни. Устните му потърсиха нейните и за частица от секундата ги докоснаха, после той изрева и я изблъска от себе си. Беше захапала устната му и кръвта шурна по брадичката му. От тласъка тя падна и го загледа от пода.