Лорън се наведе, за да не я видят, и буквално пропълзя към задната част на сградата, докато стигна до алеята. Ахна. Браян лежеше по гръб на земята, близо до задната врата. Затича се към него. По челото му имаше прясна кръв. Изглежда някой го беше ударил с нещо, но той все още дишаше. Ръцете ѝ трепереха силно, докато ровеше в джобовете му за мобилния телефон. Зарадва се, когато го намери.
Отвори списъкът с повикванията и най-отгоре откри номер с името „БАЗА“. Набра го и още на първото позвъняване ѝ отговори някакъв мъж.
— Ало?
— Говори Лорън Хендерсън. Това централния щаб ли е?
Мъжът отсреща се поколеба.
— Кой се обажда и откъде имате телефона на Браян?
— Той лежи на земята и кърви. — Бързо издиктува адреса и името на фирмата си. — Хванали са Брас, Шадоу и Рот. Колегата ми е насочил пистолет към Шадоу и Брас. Все още не съм видяла Рот, но и той беше вътре. Трябва ли да се обадя в полицията?
— Не! — отсече мъжът. — Ние сме на път. Останете с Браян. Диша ли?
Лорън отново провери състоянието на мъжа на земята, увери се, че гърдите му се повдигат и спускат, и си пое успокояващо дъх, в опит да контролира паниката си.
— Да, но е в безсъзнание. Бил е ударен по главата с нещо, но то вече не е тук, защото не виждам нищо с кръв по него. Ние сме на алеята зад сградата.
— Не мърдай и остани на телефона! Не затваряй! До няколко минути екипите ни ще са при теб.
Лорън остави телефона в жилетката на Браян, така че да не се вижда, но все пак човекът от другата страна на линията да може да чува какво се случва. Нямаше никакво намерение да стои безучастно там и да чака помощта, когато Рот можеше да е в опасност.
Изправи се на крака, мина от другата страна на сградата и пропълзя под прозорците, докато не стигна до офиса си.
Заслуша се, не чу нищо и повдигна глава, за да види какво става вътре. Рот все още беше в същия стол, в който го остави, но изглеждаше заспал — главата му беше отпусната назад, а ръцете му висяха безжизнено отстрани. Стреличка с червен край стърчеше от гърдите му. Виждаше я как се движи, когато той си поемаше въздух, което я увери, че е жив, но очевидно упоен.
Адреналинът се втурна по вените ѝ. Рот имаше нужда от помощ. Не знаеше колко ще се забави подкреплението. Нямаше начин да стои там, без да прави нищо. Мрежата излезе лесно и тя я подпря на стената. Погледна към ключалката на прозореца — добре я познаваше, тъй като често заяждаше, и хвана металната част с пръсти. Размърда я, стараейки се да го направи тихо, и се съсредоточи върху отворената врата на кабинета си. Не забеляза движение, но трябваше да се скрие, ако се появи някой.
Ключалката изщрака и Лорън наостри слух за някакъв признак, че вътре са чули звука. Най-накрая долови крясъци, но не можеше да разбере какво казваха. Никой не дойде в стаята и тя плъзна стъклото настрани, за да отвори прозореца докрай. Рот беше толкова близо. Нямаше представа какво да прави, щом стигне до него, но вероятно можеше да залости вратата и да ги барикадира вътре, докато дойде помощта.
Гласовете вече се чуваха ясно през отворения прозорец и тя успя да различи ядосаните викове на колегите си. Изправи се до отвора, който беше на височината на кръста ѝ, повдигна полата и опита да прехвърли крака си вътре. Не беше лесно, но се справи и падна на колене, пропълзя зад бюрото си, за да се скрие.
— Какво ще правим, по дяволите? — изкрещя Мел.
— Просто се успокой — отвърна Брент. — Казах ти, че ще измисля нещо.
— Всичко това най-вероятно е по твоя вина! — продължи Мел. — Да не би да си се напил и да си казал на някого истинската си самоличност? Мамка му, Бил! Казах ти, че излагаш всички ни на риск, но ти престана ли да бъдеш такова егоистично копеле?! По дяволите, не!
— Не съм казал на никого. — Гласът му се снижи и Лорън не можа да чуе останалите думи.
— Открили са ни! — изкрещя Мел отново. — Каза, че никой няма да може да ни проследи тук и аз ти повярвах.
— Намерили са ни! — Това беше Джон Ти и очевидно беше ядосан. — Нека помислим какво ще правим сега. Предлагам да ги убием и да се махаме.
— И къде ще отидем? — Чу се звук от счупване на стъкло. Мел беше толкова бясна, че вероятно бе хвърлила нещо. — Всичките ни пари отидоха за това място и за фалшивите ни самоличности. Вероятно са замразили банковите ни сметки. Прецакани сме! Ще трябва да се обадя на сестра ми, а знаете колко не искам да правя това. Исках да се махна от тези глупости и никога повече да не виждам тези копелета, а сега имаме трима. В-нашия-офис!