Нямаше никой на алеята. Гравитацията ѝ помогна да движи стола, тъй като сградата беше по-високо от нивото на улицата. Продължи да върви, с очи, вперени във вратата. Очакваше колегите ѝ всеки момент да тръгнат след нея, щом разберяха, че един от Видовете липсва, но успя да стигне до Аманда.
— Отвори веднага задната врата! — Лорън дръпна стола по-силно и се забърза.
Аманда видя Рот, стола и Лорън. Очите ѝ се разшириха и устата ѝ остана отворена.
— Отвори проклетата врата! — сопна ѝ се Лорън. — Веднага! Движи се! Задната врата! Отвори я, по дяволите! Сега, Аманда! Сега!
Жената се раздвижи. Натисна бутона за отключване и почти се спъна в бордюра, докато тичаше да отвори задната врата, но го стори тъкмо когато задъханата Лорън стига до там със стола.
— Помогни ми да го вкараме вътре!
— Какво, по дяволите? — Очите на Аманда бяха широко отворени и тя изглеждаше необичайно бледа.
— Ще ти обясня по-късно. Помогни ми! Тежи цял тон. Трябва да го измъкнем от тук, преди някой да ни е видял. — Лорън грабна стреличката от гърдите на Рот и я пусна в джоба си. — Побързай!
Аманда хвана едната ръка на Рот, а Лорън обърна стола с лице към вратата на автомобила. Хвана го здраво и заедно вдигнаха от стола отпуснатото му тяло.
— Исусе! — изсумтя Аманда. — Ще ми се счупи гърба. Сигурно тежи над сто и двайсет килограма.
Двете успяха да вкарат упоения мъж на задната седалка. Лорън подгъна краката му, за да може да се хване. Не изглеждаше да му е удобно, но все пак беше вътре и лицето му не беше притиснато в седалката. Затвори задната врата с трясък и отвори пасажерската.
— Влизай в колата! — каза задъхано на Аманда.
Приятелката ѝ заобиколи автомобила, отвори шофьорската врата и се строполи на седалката. Двигателят заработи, а сърцето на Лорън щеше да се пръсне от изтощение и страх. Един поглед към сградата я увери, че все още никой не я е последвал, но за всеки случай се снижи на седалката.
— Карай, по дяволите! Махни ни от тук!
Аманда настъпи педала на газта.
— О, Господи! — повтаряше тя. — Заради теб ще арестуват и двете ни. Знам, че все се оплаквам, че нямам гадже, но да не си си загубила ума? Не можеш просто да си отвлечеш мъж. Той е наистина готин, но какво си мислеше? Да не си дрогирана? Нека просто се обадим на полицията и да им кажем, че си претърпяла нервен срив. Може да го закараме в болница и да ги накараме теб да те освидетелстват.
— Не съм го отвлякла, мамка му! Не е това, което изглежда. Трябва да се махаме. Карай! Ще ти обясня всичко по-късно, но той е в опасност.
— Нали знаеш, че приятелите могат да си кажат всичко? — Аманда облиза устни. — Ти си полудяла!
Лорън се надигна достатъчно, за да може да погледне зачервеното лице на приятелката си. Отвори уста, за да ѝ обясни, но после се отказа. В момента беше твърде уморена, за да крещи. Реши просто да бъде откровена.
— Трябва да ми се довериш. Моля те, карай, Аманда! Случаят наистина не е толкова лош, колкото изглежда.
— Къде отиваме?
— В твоя апартамент.
— Добре — кимна Аманда. — Господи, много ще загазим! Дано имаш основателна причина. Не мога да повярвам, че правим такова нещо.
Лорън искаше да използва мобилния на приятелката си, за да се обади на полицията, но не се осмели, след като ѝ бяха наредили да не го прави. Молеше се екипът да пристигне навреме, но не желаеше да се навърта наоколо, за да се увери в това. Да измъкне Рот от там беше приоритет — единственото, което можеше да направи.
Глава 10
Когато Аманда влезе в гаража си, Лорън вече беше престанала да трепери. Автоматичната врата се затвори зад тях, но лампата в помещението продължи да свети. Аманда изгаси двигателя и се обърна към най-добрата си приятелка.
— Мислиш ли, че ще повдигне обвинения? Забрави! Разбира се, че ще го направи. Успяла си някак да го нокаутираш и да го отвлечеш. Какво си мислеше? Ще ти потърсим помощ. Нека влезем и ще се обадим на някого. Все още не е късно да поправим случилото се, разбираш ли? Ще ти намерим най-добрия адвокат. Лудостта е много добро оправдание. Никога не съм искала да стигаш до такива крайности, за да ме уредиш с мъж.